Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

Той погледна над главата й към залата, където гостите се бяха разположили уютно около огъня.

— Разбра ли? Току-що е пристигнал Аларик. Татко изпрати куриер в Нормандия. Иска най-сетне дук Уилям да пусне брат му Улфнот. Затова и норманите сега са тук.

Фалън помнеше много добре своя млад и хубав чичо. За последен път го видя по времето, когато пребиваваше в двора на крал Едуард. В спомените й този отрязък от живота й бе изпълнен с чувство за самота и с копнеж по родителите й. Не бе в състояние да забрави и факта, че именно нецивилизованото поведение на един нормански рицар бе причина за разрива между дядо й и краля.

— Проклети нормани — изсъска тя.

— Препоръчвам ти да си подбираш думите. Татко държи да се отнасяме към Аларик с най-голямо уважение. По твоя вина!

— Моля?

— Е, все забравям, че все още си само едно глупаво детенце — отвърна Галън с онзи надменен тон, който я обиждаше най-много. — Разбира се, че си виновна. Ако тогава не беше духнала от двореца, днес нещата щяха да бъдат съвсем различни. Я ми кажи, кой те спаси, когато онези негодници те заплашваха, че ще ти прережат гръкляна или дори се канеха да ти сторят нещо още по-лошо, а? Спаси те Аларик. Лъжа ли е?

— Как си позволяваш да ме упрекваш!

Тя прехапа долната си устна. Всеки път кипваше, когато й напомняха този случай.

— Та ти изобщо не знаеш какво щеше да направи с теб тази паплач, ако не се бе появил Аларик.

— Разбира се, че знам — възнегодува тя.

Всъщност си представяше нещата съвсем мъгляво. От време на време прислужниците си шушукаха разни работи, а мъжете си разказваха грубовати вицове, но цялостният смисъл на дочутото й убягваше.

— Ти си виновна, че Аларик винаги е добре дошъл в нашия дом. За татко той е приятел.

— Значи аз съм била виновна, така ли? Та аз го ненавиждам.

— Да, ама се страхуваш от него — добави Галън пренебрежително.

— Не се страхувам! Не ме е страх от нито един мъж.

— И от татко ли не се боиш? — усмихна се Галън. — Сигурен съм, че и ти се страхуваш от него. Впрочем аз също, признавам си.

Галън имаше право. Всички се бояха от Харалд, макар че всъщност никой не можеше да обясни защо. Не обичаха да предизвикват неодобрението му, защото го обичаха от все сърце, а когато се държаха лошо, той се чувстваше сериозно засегнат.

— Добре, така е. От татко изпитвам страх. Но не и от норманин.

— Докажи го!

— Как?

— Не знам. Измисли там нещо. Въображението ти работи винаги много добре, когато трябва да измислиш някоя лудория. Можеш например да напълниш ботушите му с нечистотии.

— Минало-бешело. Това вече съм му го правила.

— Наистина ли?

— Мина доста време оттогава, но съм убедена, че си го спомня.

— Виждаш ли, значи си бъзливка.

— Не е вярно.

Фалън се досещаше, че Галън я предизвиква нарочно, но обичаше да рискува и бе готова да покаже на какво е способна.

— Ще видим кой повече се страхува от норманите… ти или аз!

С тези думи тя остави брат си и пристъпи в залата. Аларик й се стори доста променен. Изглеждаше все така хубав, както и по-рано, но младото му лице сякаш се бе втвърдило. Изразът му беше недружелюбен и затворен. Дори и сивите очи не издаваха нищо от чувствата, които го вълнуват. Тя се разтрепери от хладния му, почти арогантен поглед. Галън имаше право — страхуваше се от него. По-рано предизвикателното й държане беше само една вълнуваща игра, сега обаче същото щеше да е чиста лудост.

— Фалън! — извика Едит и се отправи с бързи крачки към нея.

Майка й носеше красива жълта рокля, а в изкусно подредената, вдигната нагоре коса просветваха няколко току-що откъснати парички.

— Боже, на какво си заприличала — прошепна тя на дъщеря си. — Роклята ти е изцапана отгоре до долу, а косата ти е омела цялата гора. Поздрави бързо гостите, а после си отиваш веднага в стаята. Искам да се измиеш и да се преоблечеш за вечеря. Разбра ли?

— Дъщеря ни Фалън — обърна се тя към гостите. — Фалън, поздрави граф Аларик и неговите рицари Фалстаф, Боклар и Ромни.

С пламнали страни Фалън направи реверанс пред тримата. Усети и неодобрителния поглед на баща си — очевидно външният й вид никак не му се понрави. Все пак за щастие той не бе осведомен за описанието на норманите, което направи пред селските деца.

Аларик й се поклони и напомни на Харалд, че вече е имал удоволствието да се запознае с нея.

— А, да, вярно. Разбира се — кимна Харалд разсеяно и с жест подкани Едит да изпрати Фалън до стълбите.

Още с пристигането й Елсбет я натика в коритото с топла вода. Докато прислужницата търкаше тялото й, Фалън се замисли напрегнато как да докаже на брат си, че не се бои от Аларик. Елсбет я избърса и й помогна да облече розова копринена рокля, а след това й сложи и наметката в царско синьо.