Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

— Боже мили, колко си пораснала! — възкликна Елсбет, която се отдръпна назад и огледа Фалън от глава до пети. — Изглеждаш просто възхитително, миличко. Ето, вземи новия колан. Докато си обуваш обувките, ще ти вчеша косата.

Най-накрая Елсбет събра черните копринени къдрици в красива малка корона.

— Така, готова си, красавице моя. И ми обещай, че ще се държиш прилично тази вечер. Искам татко ти да се гордее с теб.

Фалън се засмя и я целуна. Почувства се вече голяма в новата си рокля.

Противно на природата си, тя се спусна по стъпалата бавно и грациозно като дама. В края на стълбището я очакваше баща й.

Аларик я наблюдаваше възхитен. Само допреди час тя бе все още дете. Безспорно хубаво, но все пак дете. В този миг обаче приличаше на… дама. Под меката, свободно падаща материя на роклята й се очертаваха вече малки, стегнати гърди. Очарованието й биеше на очи. Аларик наведе глава и се усмихна. Харалд трябваше да се подготви за всякакви изненади. Проблемите нямаше да закъснеят. По очите на своите рицари разбра, че също са запленени от момичето. За разлика от него обаче те не знаеха, че въпреки младостта си тя можеше да бъде много опасна.

От вниманието на Аларик не убягна благия поглед, който тя отправяше към баща си. В очите й обаче пламваше омраза, колчем се спираха на него и придружителите му.

По време на вечерята Фалън се държа извънредно учтиво — точно както се и очакваше от нея. По изключение бяха разрешили и на братята й да седят на масата при възрастните. Разговорът се водеше на френски. За Фалън този факт бе истинско мъчение; не защото не владееше езика, а защото просто ненавиждаше всичко, свързано с норманите.

След вечерята Едит и децата се оттеглиха. Тръгнаха си и хората на Аларик, тъй като бяха настанени в една от съседните сгради.

Най-накрая Аларик и Харалд останаха сами. Погледът, който гостът отправи към своя домакин беше доста угрижен.

— Безкрайно съжалявам, сър, но Уилям отказва да пусне Улфнот. Мога да ви уверя обаче, че брат ви се чувства добре. Като гост в двора на Уилям него го уважават и…

— Всички знаем, че думата гост в случая не означава нищо друго, освен пленник — уморено го прекъсна Харалд.

Аларик въздъхна. Опита се да повлияе на Уилям да пусне младежа, но напразно. Тъкмо симпатията, която изпитваше към Харалд и Улфнот, правеше задачата му извънредно мъчителна.

— Често сме заедно с брат ви. Ето… има писма за вас.

Харалд само кимна и набързо прегледа написаното.

— Може пък дукът да промени решението си и да го пусне скоро — промълви Харалд.

— Боя се, че… — Аларик се поколеба дали да продължи или не. — Харалд, мисля, че Уилям смята да задържи Улфнот… докато стане крал на Англия, както му обеща Едуард.

— Какво? — извика Харалд потресен. Явно чуваше за пръв път за такова обещание.

— Кралят обеща трона на Уилям.

— Извинете, нямам никакво намерение да проявя неуважение към вашия дук, но… кралят просто няма правото да дава подобни обещания. Не знаете ли, че тези решения се взимат от Съвета на великите? Наистина съществува някаква малка възможност Уилям да се качи на трона. Когато братовчед ми почина, ние потърсихме законен наследник и намерихме такъв в лицето на Айърнсайд, внука на Едмунд. Синът на Едмунд е бил все още момче, когато крал Кнут го е изпратил при шведския крал; там трябвало да го убият. Както знаем обаче, това не е станало. Синът на Едмунд израснал в двора на унгарския крал. Извикахме го оттам, но той почина. Не е могъл да издържи на изнурителното пътуване към Англия. Остави три деца. Синът му Едгар Ателинг е все още дете, но вече живее в Лондон и Едуард е негов настойник. Но дори и да го нямаше това момче, според мен претенциите на скандинавските крале върху английския трон са по-основателни от тези на Уилям.

— Разбирам законите ви, Харалд — отвърна Аларик с угрижен тон. — Но мога да разбера и Уилям. За него обещанието е нещо свято. Той се бори напрегнато за властта си и е свикнал да си взима всичко, което смята за свое. Но както и да е, аз от своя страна ще се опитам отново да поговоря с него за Улфнот. Моля ви да ми вярвате. Дори брат ви да е пленник на Уилям, към него се отнасят като към гост, давам ви думата си.

Аларик протегна ръка и двамата си стиснаха десниците.

— Благодаря ви — изрече спокойно Харалд.

— Съжалявам, че не ви донесох по-добри вести — отвърна Аларик. — Но се радвам, че отново съм тук и искам специално да подчертая благодарността си за оказаното гостоприемство.