Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

— Вие наистина владеете отлично нашия език — каза Уилям с възхищение в гласа.

— Учил съм го още като дете, а освен това казват, че притежавам усет към езиците — позасмя се Харалд. — Този мой езиков талант винаги ми е вършил добра работа… например, когато бях на поклонение в Рим.

— За съжаление все още не съм имал тази възможност — възкликна Уилям. — Трябва непременно да ми разкажете. Признавам, че сме доста необразовани и ви завиждам ви за познанията.

— Както знаете, крал Едуард обича изкуството, музиката, поезията. Дори и науката успя да го заплени.

— Да, но сигурно не е лесно да се понасят капризите му, нали? — разсмя се Уилям.

Харалд си спести отговора. Наистина той често се оплакваше у дома от недостойните гневни изблици на краля, но пред дука не бе склонен да се отпусне.

— Е, милейди, сега, когато съдбата ви запрати в моята родина, се питам дали да се радвам на посещението ви или не. Питам се също дали все още представлявате заплаха за живота и здравето ми.

Фалън се стресна, забелязвайки Аларик до себе си.

— Явно обичате да се шегувате, милорд. Много добре зная, че не се страхувате от нищо. Честно да ви кажа, изненадана съм, че изобщо си спомняте за мен.

— Вижте, на ръката си все още имам белег от едно момиченце, което ме ухапа, защото не му се нравеше народността ми. За щастие обаче обгарянията са вече излекувани. Трудно е да ви забрави вас човек. Затова повтарям въпроса си… налага ли се да се крия в миша дупка, за да бъда пощаден този път.

— Вие говорите за лудориите на едно дете, сър. Бъдете напълно спокоен. От доста време мокрите кревати не ми доставят удоволствие. Също така едва ли ще ми е приятно да ви попарвам с вряла вода.

— Наистина ли? О, снехте тежък товар от сърцето ми.

— Вие ми се надсмивате.

— В никакъв случай, милейди. Просто искам да съм осведомен. Ще има ли мир между нас или все още гледате на мен като на враг?

— Много сте самомнителен, милорд. Аз изобщо не съм си мислила за вас през това време.

— Това е добре. Дори много добре.

— Наистина ли?

— Добре е за вас, милейди. Така предупреждението ми става излишно.

— Предупреждение ли? Вие предупреждавате мен? Или може би става въпрос все пак за заплаха?

— Ако ви заплаша някога, се излагате на голяма опасност. Защото винаги спазвам заплахите и обещанията си. В случая обаче исках само да ви предупредя.

С леко кимване той приключи разговора.

Фалън почувства как я обзема познатата ярост, която се появяваше винаги в негово присъствие. За съжаление обаче бе поставена в ситуация, изискваща от нея желязно самообладание. Бурята не ги изхвърли просто на чужд бряг. По-лошото бе, че от този ден нататък се превръщаха в „гости“ на Уилям.

Въпреки предубеждението си към всичко норманско Фалън трябваше да признае, че местата, през които яздеха, бяха много красиви. Минаха и покрай внушителни замъци, построени от камък, за да издържат на войни и дълги обсади. Опустошените поля обаче напомняха, че тук постоянно се водят битки.

По площ Руан беше почти колкото Лондон, но на вид бе съвсем различен. Англичаните например строяха сградите си предимно от дърво, докато норманите предпочитаха тухлите и камъка.

Вече се смрачаваше и захладня. Скоро пред тях се изправи замъкът на Уилям.

— Вие сте дъщерята на Харалд, нали? — попита Матилда, която посрещна пристигащите в двора.

Гласът й звучеше благо. Тя взе ръцете на Фалън в своите и се усмихна дружелюбно. Дукесата, невисока, хубава жена, излъчваше естественост и добродушие и Фалън я хареса от пръв поглед.

— Опасенията ми май се оказаха верни. Изглежда, че Ги е занемарил задълженията си като домакин.

— Така е, държат се е с тях като с пирати — възмути се Уилям.

— Сър Харалд, съпругът ми ще ви придружи до вашата стая. Сигурно сте смъртно изморен. Но сме щастливи, че сте успели да се спасите в тази буря. Лично ще се погрижа за Фалън. След топлата баня ще заспи като бебенце.

— Благодарим ви от все сърце за топлото гостоприемство, лейди Матилда — отвърна Харалд.

— Моля ви, това се разбира от само себе си. Аларик ми разказа колко дружелюбно сте го посрещали в Англия.

При тези думи Фалън усети върху себе си погледа на Аларик и се запита дали той наистина е разказал всичко на дукесата.

Матилда сложи приятелски ръка на кръста й и я поведе към вътрешността на замъка.

— Ще се радвам, ако ме наричате просто Матилда. А ако имате нужда от нещо, идвайте направо при мен. Обещавате ли ми?