Хедър Греъм - Триумф

Докато фургонът се движеше по пътя, виковете и писъците на умиращите заглушаваха изстрелите на оръдията и тракането на колелата.

Стотици мъже се задушаваха сред дърветата. Ранени, паднали, все още живи… взиращи се с ужас в пламъците.

— О, Господи! — извика Тия и закри очи. Но не можеше да заглуши писъците. Внезапно осъзна, че чува нещо точно пред фургона.

Без да губи нито миг, тя скочи на земята.

— Почакай! Дай ми само няколко секунди! — извика младата жена на кочияша.

— Госпожо! — изкрещя О’Мейли след нея.

— Само няколко секунди! — отговори Тия и се затича по пътя.

— Помощ, Исусе, о мили Исусе, само да имах един куршум…

Тя се хвърли към храстите покрай пътя.

— Къде сте?

— Тук, тук… помощ! О, Божия майко, помогни ми! Мили Боже, моли се за нас, бедните грешници… о, Господи, о, Господи, в часа на нашата смърт… Амин…

— Къде сте? Говорете ми, помогнете ми да ви намеря! — изкрещя Тия.

— Тук, тук, кракът ми… не мога да го движа, затиснат е от един горящ клон. Горещината, тук, тук, моля ви, моля ви…

Тия се промуши през дърветата и се озова сред малка горичка. Видя, че пламъците вече обхващаха сухите листа и клони, нападали по земята. Тогава го съзря в другия край на горичката.

Един янки се бе подпрял на ствола на едно дърво, а простреляният му крак бе затиснат от друго дърво. Тя се спусна към него.

— О, мили Боже! — извика мъжът, когато я видя. Беше млад. Много млад — също като някои от войниците в бунтовническата армия, които бързо бяха издигнати в офицерската йерархия. Косата му бе платиненоруса, очите — светлосини, а мустаците му — едва наболи. Бледото му лице бе почерняло от саждите и набраздено от стичащите се сълзи.

— Моля ви — прошепна нещастникът и протегна ръка към нея.

Тя се отпусна на колене до него. Огънят приближаваше все повече и повече.

— Първо трябва да махна този клон — каза му Тия, хвана с две ръце дървото и го задърпа. По челото й избиха капки пот. Отначало не й се стори толкова тежко, но сега не помръдваше. Смени позата и отново се опита да го издърпа. Войникът издаде ужасен вик и припадна. Тия видя, че кракът му не само бе счупен, но куршумът вероятно бе заседнал в бедрото. Усети горещината на пламъците, които започваха да обхващат горичката.

— Госпожо Тия!

Тя се обърна. Сержант О’Мейли я бе последвал.

— Госпожо Тия, дърветата ще пламнат всеки миг!

— Помогни ми.

— Той е янки.

— Той е само едно момче.

— Голям янки, малък янки…

— Няма да го оставя.

О’Мейли въздъхна и приближи до нея. Сграбчи дървото със здравата си ръка и стисна зъби.

Главата на момчето се замята. Сините му очи се отвориха. Тия бързо прецени ситуацията и погледна О’Мейли.

— Застреляйте ме, сър, моля ви, застреляйте ме, преди огънят…

— Ще трябва да ни застреляш заедно — заяви Тия. — За Бога, О’Мейли! Хайде, човече, нали си добър ирландски католик? Бог сигурно ни наблюдава точно в този миг…

— Госпожо Тия, знаете къде да уцелите човек, дори и янките могат да ви завидят. На три дърпайте! — извика О’Мейли и двамата сграбчиха дървото. О’Мейли започна да брои. Дървото се помръдна и двамата бързо скочиха на крака. — Не мога да го вдигна, ръката ми е счупена — задъхано изрече О’Мейли.

— Войниче, ще трябва да се опрете на мен.

Двамата успяха да изправят младежа на крака. Пламъците приближаваха застрашително и те забързаха към пътя. Внезапно пред тях падна едно дърво, пръскайки наоколо хиляди горящи искри.

— Обърни се! — заповяда О’Мейли. — Бягай! Младият янки закрещя от непоносимата болка в крака.

Със сетни сили изскочиха на пътя.

— Помогнете му! — извика Тия към неколцината мъже във фургона.

Те се подчиниха и без да задават въпроси, протегнаха ръце към момчето. Дали от умората и болките вече не се интересуваха, че протягат ръце за помощ на врага, или просто вече не виждаха в този млад страдалец свой враг. Момчето бе покрито с пепел, униформата му бе посивяла и приличаше на униформите на Конфедерацията. Раздиращата кашлица на мъжете почти заглушаваше ужасното пукане, което продължаваше да изпълва въздуха.

— Вдигнете О’Мейли! — изкрещя Тия, когато момчето бе качено във фургона. — Той не може да си служи с ръката!

Въпреки собствените си рани войниците помогнаха. В мига, в който О’Мейли бе качен във фургона, зад тях се разнесе оглушителният пукот на избухналите в пламъци дървета.

Тия ахна. Звукът дойде откъм страната на болницата, а Брент все още беше там. Мулетата, впрегнати във фургона, побягнаха.