Хедър Греъм - Триумф

Препуска след фургона с бегълците до първия пост на янките.

После обърна коня си и се насочи към бойните линии.

Тия лежеше в някакво странно състояние — нито будна, нито заспала. Не искаше да се събужда. Събуждането означаваше да се изпълни отново с онова ужасно усещане за загуба. В момента бе изпаднала в някакво вцепенение и това й харесваше.

Внезапно я измъкнаха от унеса.

— Събуди се, Тия!

Брент силно я разтърсваше. Почти грубо.

— Престани, Брент! — сърдито извика тя. — Искам да остана в леглото. Искам още лауданум.

— Никога вече няма да получиш. И без това ти дадох прекалено много. Страда достатъчно за мъртвите; време е отново да се погрижим за живите. Стани от леглото и се облечи. Бързо.

— Не.

Но братовчед й вече бе издърпал завивките, хвана я за ръката и я измъкна от леглото.

— Тия, води се голяма битка. Има много ранени. Изпращат ме на фронта да организирам полева болница. Ще дойдеш с мен.

— Не… не. Нали Мери е с теб. Както и другите сестри, санитари…

— Мери ще дойде с мен, но и ти също ще дойдеш. Ти имаш опит, работила си с Джулиан. Познаваш ме и знаеш, че ще се чувстваш добре с мен.

— Не, Брент, повече не издържам. Писна ми от ранени войници и осакатени мъже.

— О! Внезапно ти писна, така ли? Е, повярвай ми, Тия, на тях сигурно им е писнало много повече да ги раняват и осакатяват!

— Не ме интересува. — Тя затвори очи. Стресна се, когато братовчед й я стисна за ръката и грубо я разтърси.

— По дяволите, Тия, стегни се! Имам нужда от помощта ти… те имат нужда от помощта ти. Те страдат. Не се вайкат и не оплакват онова, което не може да се промени!

— Брент! — Тя се отскубна от него, пое дълбоко дъх и срещна погледа му. Какво ставаше с нея? — Брент, съжалявам… Сега ще се облека. Ще побързам — додаде тя.

— Добре! Аз наистина имам нужда от теб, Тия.

След няколко минути тя бе готова.

Заедно с Брент и Мери препуснаха надолу по улицата към болницата, където десетина фургона бяха натоварени с палатки и медицинско оборудване. Мъжете крещяха заповеди, конете цвилеха, тръбачите свиреха, чуваше се тътенът на барабаните.

— Битката е започнала!

— Проклетите янки са навсякъде!

— Говори се, че ще има хиляди убити!

— Янките не дават пукната пара колко ще бъдат избитите, стига да не са от техните!

— Лий ще ги отблъсне! Винаги е успявал.

— Сражението отново е край Шанселърсвил.

Прииждаха все повече войски — кавалерия и пехота. Улицата се изпълни със заминаващи и изпращачи.

Хората бяха изплашени, че генерал Грант може да влезе в Ричмънд.

Много скоро фургоните бяха готови и потеглиха. Извън Уайлдърнес, област между двете армии близо до Фредериксбърг, имаше много гъста гора, осеяна с непроходими храсталаци.

Никой не подозираше какъв ад ще избухне тук много скоро.

Преди една година същата местност бе прекосена от двете армии, които се срещнаха в битката при Шанселърсвил. Войските на Съюза и на Конфедерацията дадоха много жертви в горите край Уайлдърнес.

Докато яздеха усилено по пътеките, търсейки най-добро място за разполагане на полевата болница, Брент, Тия и останалите от групата минаваха покрай тъжните и призрачни останки от смъртоносните битки: избелели от слънцето кости, оглозгани от дивите животни, лежаха на купчини край пътеките, сред дърветата и храсталаците. Тия се опита да се убеди, че това са кости на коне, но един човешки череп, попаднал под копитото на коня й, разруши последните й илюзии.

Откриха една малка горичка далеч зад линиите на бунтовниците. Брент започна да раздава заповеди, а мъжете бързо издигнаха палатките, разтовариха сгъваемите маси, столове, носилки и инструменти. Ранените започнаха да пристигат още преди да успеят да се установят и подготвят. Едни викаха от болка, други стискаха зъби и мълчаха, някои бяха в безсъзнание. Под ръководството на Брент работеха петима хирурзи, Тия, Мери и шестима санитари.

Само след час масите бяха потънали в кръв.

Тия забрави за странната апатия, която я бе обзела, но вцепенението не я бе напуснало напълно. Беше доволна, че е заета с трескава работа, но се боеше да не изпусне инструментите, които подаваше на лекарите. Макар че бе присъствала при битката край Олъсти стейшън, само след няколко часа тя осъзна, че всъщност не е подготвена за това, което се случваше сега.

Денят изглеждаше безкраен. Тия имаше чувството, че цялата е покрита с кръв. „По-добре да не чувстваш нищо — повтаряше си тя. — Да, по-добре да не чувстваш нищо. Просто продължавай да се движиш, да се движиш.“