Хедър Греъм - Триумф

Нощта също сякаш нямаше край. Мракът сложи край на битката, но не и на пристигащите ранени. Имаше не само бунтовници, но и янки.

По-леко ранените обсъждаха как са разположени армиите, дивизиите, бригадите, но, изглежда, информацията бе недостатъчна. Двете армии се бяха срещнали при Уайлдърнес и след сблъсъка едва ли някой от командирите наистина знаеше къде да открие хората си.

Тия успя да поспи само няколко часа върху торбите, оставени отвън пред болничната палатка. В гъстата гора и непроходимите храсталаци се бяха изгубили множество войници. Намираха ги само ако по случайност на тях се натъкнеше някоя друга група.

Настъпилото утро бе мрачно и сиво. Над гората и над храстите се стелеше гъста пелена от барутен дим.

На Тия й се струваше, че вече наближава десет сутринта. Мери бе заминала с един фургон, пълен с ранени. Трябваше да ги отведе до железопътната линия, където се очакваше да пристигне вагон с медикаменти.

Тия помагаше на Брент. Притискаше артерията, докато той се опитваше да отстрани парченцата от шрапнел.

Той я погледна и поклати глава:

— Изгубихме го.

Тя сведе очи. Нямаше време за оплакване на мъртвия. Санитарите побързаха да го отнесат и донесоха следващия. Наоколо жужаха мухи.

Купчината отрязани крайници в ъгъла на палатката ставаше все по-голяма, миризмата на кръв — все по-непоносима.

— Капачката на коляното е раздробена. Кракът трябва да се отреже — въздъхна Брент.

Внезапно се чу звук, който накара дори Брент да трепне.

— Кой, по дяволите, стреля с артилерийски снаряд в такава гъста гора? — изруга той.

Много скоро се разнесоха писъци. После се издигнаха гъсти кълба дим. Един от ранените извика неистово:

— Господи, Господи, някой да спре това, трябва да го спре! Те там изгарят живи, о, Боже мой, изгарят живи. Мили Боже, мили Боже…

Един санитар се спусна към Брент.

— Полковник Маккензи! Полковник Маккензи! Истина е! Уайлдърнес гори! Мъжете са хванати в капан сред дърветата и горят като факли. Огънят се разпростира насам. Трябва да преместим болницата. Бързо!

Тейлър остави жените при първия пост на янките, обърна коня си и препусна към главните позиции на янките. Докато яздеше, сякаш адът се разтваряше пред очите му.

За да открие главната квартира на генерал Грант, следваше маршрута на войските.

Той не бе получил заповед да язди с кавалерията, нито да води някой от полковете. Откри, че Джеси Халстън и Иън Маккензи бяха някъде там, в разгара на битката. Според заповедта на Грант той бе изпратен да обикаля второстепенните позиции със задачата да разузнае разположението и числеността на вражеските полкове. Когато пристигна в главната квартира на генерала край гората, Тейлър бе събрал много сведения за противника.

Генерал Грант отряза края на пурата си и му съобщи с тих глас, че според него числеността на войските на Конфедерацията е преувеличена — нещо, което се случваше доста често още от времето, когато Макклелън бе начело на армията на янките. Офицерите на юнионистите бяха твърде предпазливи и дори и след поредната победа, те заповядваха отстъпление.

— Ние няма да отстъпваме, полковник. Ще се бием.

До вечерта след първия ден от офанзивата Тейлър бе успял да обиколи няколко бунтовнически дивизии, да разбере кои са командирите им, след което се върна в щаба на генерал Грант, за да докладва за ситуацията. След като напусна щаба, Тейлър откри къде държат някои от пленените бунтовници. Част от тях бяха заловени същата сутрин и той се надяваше да се сдобие с новини за Брент Маккензи. Пленените бунтовници бяха разположени на малък хълм и се охраняваха от неколцина пехотинци от армията на Севера. Те си почиваха и въпреки че им бяха раздали щедри дажби от провизиите на янките, измършавелите и измъчени южняци сякаш не можеха да утолят глада си. Униформите им бяха изпокъсани, а много от тях носеха панталони и ботуши, взети от избитите янки. Някои от южняците дори бяха боси. При все това, когато Тейлър отиде при тях, пленниците се държаха предизвикателно и когато той попита за хирурга полковник Брент Маккензи, никой не му отговори.

— Защо питате, полковник? — обърна се към него един капитан от пехотинците.

Тейлър се извърна към мъжа. Той бе висок, слаб, с изпито лице, а хлътналите му очи се взираха напрегнато в Тейлър.

— Защото той ми е роднина — отвърна Тейлър. — Предполагам, че съпругата ми пътува с него.

Капитанът помълча за миг, после кимна с разбиране.