Хедър Греъм - Триумф

Тейлър видя някакво движение. Един от мъжете в задната част на фургона се размърда. Тейлър се приближи до него.

— Чуваш ли ме, войнико?

Мъжът отвори очи. Лицето му бе черно от пепелта.

— Доктор Маккензи къде е, какво стана с него?

Раненият се опита да отговори, устните му помръднаха. Тейлър извади манерката с надежда, че в нея е останала още вода. Да, имаше малко. Накваси устните на младежа. Той бавно отпи.

— Палатката… се срути — промълви войникът и отново затвори очи.

— Дръж се! Ще те измъкна оттук! Ще открия доктор Маккензи. Ще се измъкнем, обещавам ти!

Не знаеше дали войникът му повярва, тъй като очите му оставаха затворени. Но след секунда младежът заговори отново:

— Трима от тях. Момчето, лекарят се върнаха за… и една жена… една сестра… Тя отиде да го търси, когато стълбът се прекърши и палатката падна.

Жената… Тия…

Кой друг би тръгнал да търси Маккензи, заплашен от сигурна смърт сред пламъците на бушуващия ад?

Тейлър потрепери, обхванат от ужас, обърна се и огледа поляната, осеяна със срутени палатки. Спусна се към едно платнище, сграбчи го с две ръце и отчаяно се опита да го повдигне. Наистина си глупак, изруга той. Нужни са поне десетина мъже, за да го повдигнат!

Дърветата горяха, пламъците приближаваха. Гърдите му се изпълниха с ярост срещу собственото му безсилие, после стисна зъби. Гневът му стихна, когато осъзна, че със сигурност ще изгуби тази битка, ако не се овладее, ако разумът не вземе връх над чувствата.

Видя друг паднал кол, вдигна го и се огледа за още един, за да ги пъхне под платнището. Усещаше как горещината става все по-нетърпима, но продължи. Завърза краищата на платнището с въже, после привърза коловете към фургона и подвикна на мулетата да потеглят. Малко по малко голямата палатка започна да помръдва, сантиметър по сантиметър. С помощта на мулетата успя да премести падналата палатка.

Тогава я видя.

Тя лежеше по гръб, претърколена от движещото се платнище. Лицето й бе покрито със сажди, а косата й приличаше на огромно черно ветрило, разстлано под нея. Тейлър се спусна към нея, коленичи, отметна полепналите кичури по слепоочията й и потърси пулса на гърлото й. Тя се размърда и простена. Очите й се отвориха и се втренчиха невярващо в лицето му.

— Тейлър? — изумено прошепна младата жена.

— Да, аз съм.

Тия поклати глава.

— Тейлър, не е възможно да си тук, просто не е възможно. Тук е полева болница на бунтовниците, палатката се срути, всичко гори…

— Тия, аз съм тук, мое малко глупаче, и това не е поради някакъв странен каприз на съдбата. Аз съм тук, защото те търсех. Но ти не биваше да си тук; ти трябваше да си в Сейнт Огъстин.

— Трябваше да дойда. Нямах избор.

— Винаги има избор. Но сега няма да спорим. Можеш ли да се движиш?

Говореше крайно напрегнато, дори грубо, ала със смесица от страх и облекчение. Може би беше по-добре, че говореше толкова рязко и ядосано — думите му предизвикаха искри в черните й очи.

— Да, мога да се движа и аз трябва… о, Господи! Брент… Брент! — Вкопчи се в него, надигна се, после го отблъсна, за да се изправи. — Брент, къде, за Бога, е Брент? Аз го видях, опитвах се да му помогна да измъкне последния ранен, когато…

Тейлър се изправи зад нея. Осъзна, че цялото му тяло трепери; толкова бе благодарен, че Тия бе жива. Тя се спусна към купчината останки — походни легла и хирургически маси, които се бяха прекатурили на земята след падането на палатката. Брент лежеше по очи сред останките.

Тя коленичи до него, като се опитваше внимателно да го помръдне и отчаяно викаше името му.

— Брент, Брент…

Нещо избухна наблизо, вероятно захвърлена торба с барут или пушка, стисната от мъртва ръка. Пламъците сякаш ги обгърнаха отвсякъде.

Тейлър посегна към Брент.

— Тейлър, не знаем къде е ранен…

— Ако не се измъкнем веднага, ще умрем, Тия! — Той взе Брент на ръце и го понесе към фургона, който бе пълен с мъртъвци.

Войникът, който преди малко бе говорил с него, отвори очи. Видя как Тейлър се опитва да намери място за Брент.

— Полковник, свалете младия Тед Ларкин от фургона. Няма значение дали ще бъде погребан в пламъците на огъни или някъде другаде. Ще трябва да оставим някои от мъртвите, ако искаме да спасим живите.

Мъжът имаше право. Сега вече имаше надежда да живее и окрилен, той събра сили и въпреки наскоро ампутирани си крак успя да избута тялото на мъртвеца от фургона, за да направи място за Брент. Тейлър знаеше, че не разполагат много време. Вече почти не можеше да се диша от гъстия дим.