Хедър Греъм - Триумф

— Най-после! Ти се събуди!

Тия се сепна, обърна се и видя Мери, съпругата на Брент, която й се усмихваше от люлеещия се стол. Тя не държеше ръкоделие в ръка, но развиваше памучен бинт от една макара.

— Мери! — възкликна Тия и седна в леглото.

— Е, най-после си будна. Доста поспа.

— Така ли? Дълго ли съм спала? Тейлър… Брент…

— Хм… спа около ден и половина. Брент е добре. Вече се върна на работа.

— Но той беше в безсъзнание…

— За кратко. Намерих го малко след като Морган ви е открил. Брент вече идваше в съзнание, но ти наистина ни разтревожи.

— Ами Тейлър? Какво стана с Тейлър? Той дойде, след като палатката падна, и се измъкнахме от гората. После се метна на един кон и пак препусна към пламъците.

— А ти хукна след него, макар че беше наранена. Той те доведе обратно.

Тия затвори очи. Сякаш отново видя пламъците и почувства ужасната горещина. Видя очите му, когато се метна върху коня. Припомни си начина, по който я погледна през пелената от пушек и пламък. Не биваше да го последва. Защо го бе направила?

Защото той препускаше назад към пламъците, сякаш съвсем бе загубил разсъдъка си — пътят се бе превърнал в истински ад.

— Тогава… щом като той ме е довел обратно… — Тя се поколеба и погледна Мери. — Какво направиха с него?

— Те нямаха избор. Плениха го. Той е в групата мъже, които вероятно ще бъдат изпратени в Андерсънвил. В момента е в една ферма. По-късно Брент ще може да узнае нещо повече.

— Той… добре ли е?

— Той е добре. Така са казали на Брент. Войниците, които са го пленили, са се отнесли с голямо уважение към него. Знаеш ли, той е измъкнал от горящата гора ранени войници на Конфедерацията.

— Да, разбира се, че знам — кимна Тия.

— Сигурна съм, че когато Брент се върне довечера, ще знае повече за Тейлър. Разбира се, предполагам, че ще искаш да го видиш. Сигурна съм, че Брент ще може да го уреди.

— Мери, къде се намираме в момента? — попита Тия и се огледа.

Мери се усмихна.

— В къщата на баща ми. Не съм идвала тук от две години, но имам прекрасна, наистина прекрасна прислужница. Двете израснахме заедно. Тя е само две години по-голяма от мен и баща ми се погрижи заедно да получим образование. Тя ми пишеше редовно, за да ме увери, че къщата е добре поддържана. Когато татко умря, това не ме интересуваше много, но сега… Е, хубаво е отново да си у дома, само че…

— Само че какво?

— Ами… много сме близо до фронтовата линия на Конфедерацията. Освен това съседите ми казаха, че без значение чии са войниците, когато са гладни, всички оплячкосват именията.

— На какво разстояние сме от фронтовата линия?

— Понякога артилерийските канонади се чуват чак тук.

— Боже мой, толкова ли е близко? Значи край нас умират много войници! В момента трябва да помагаме на Брент.

— Той ще се прибере довечера. Каза, че в никакъв случай не бива да излизаш.

— Прекрасно! Сега Брент ще ми казва какво да правя!

— Тия, Брент иска да си добре. Трябва ти време, за да се възстановиш.

— На мен ли ми трябва време? Ами Брент? Той беше в безсъзнание с часове, а вече се е върнал към работата си?

Мери поклати глава и се усмихна.

— Ти забравяш нещо — това е хирургичното отделение на Брент.

— Сигурно си права — не особено убедено промърмори Тия.

— Много скоро ще се присъединим към него — потръпна Мери. — Миналата нощ в душата си умирах хиляди пъти, докато гледах пожара и не можех да бъда с вас, в безпомощно очакване, молейки се… Очакването е най-тежкото в тази война.

Мери беше права.

Очакването бе най-тежкото.

Но Тия продължи да чака, изпълнена с тревога и страх. С цялото си сърце искаше да види Тейлър и в същото време не искаше да го види. Изобщо не можеше да разбере какво става с нея.

Пленничеството на Тейлър се оказа по-леко, отколкото той очакваше. Беше дочул, че неговият някогашен преподавател и приятел генерал Робърт Лий знае, че е пленен, и е наредил да се отнасят към него с изключително уважение.

Дали заради намесата на самият генерал Лий или поради рапортите, описващи самопожертвователното му поведение при спасяването на живота на бунтовническите войници, той бе изпратен на юг в едно старо имение, недалеч от Ричмънд, където заедно с други пленени офицери от армията на янките трябваше да чака прехвърлянето в пленнически лагер. Личеше си, че имението отдавна не е обитавано или е занемарено, след като е било използвано за щаб на някоя от южняшките армии. Вдъхваше странно усещане за изоставеност. Имаше счупени прозорци и непрекъснато ставаше течение. Завесите, които не бяха задигнати, бяха изпокъсани. Мебелите бяха прашни.