Хедър Греъм - Триумф

— Отлично, капитане — кимна Тейлър. Запъти се към Фрайър, взе повода на коня и му посочи накъде да върви. Аз няма да те водя, а ще продължа навътре, за да търся други оцелели. — После погледна към младия южняк и каза: — А вие, сър, ще ми дадете думата си, че ще се насочите право към позициите на Севера.

Капитанът се усмихна.

— Сър, можете да ме отведете право в някой пленнически лагер, ако ме измъкнете от този ад. Ще отида, и то с радост. Сержант Фостър, ще видите, че ще се справим. Само се дръжте!

Фрайър бе започнал да става много неспокоен от пламъците, но Тейлър вярваше, че жребецът е единственото спасение за сержанта.

— Качи сержанта на седлото! — извика той на капитана. — Аз ще ви покажа откъде да минете. Освен това, капитане, искам да се погрижите за коня ми!

— Да, сър — извика капитанът.

Тейлър му помогна да качи сержанта на седлото и поведе жребеца към края на гората. Въпреки бушуващите наоколо буйни пламъци тримата мъже успяха да си проправят път.

За Тейлър сега беше най-благоприятният момент да се отдалечи от пламналата гора. Да продължи с капитана и сержанта. Но не можеше да постъпи така. Измъчваше го странно, необяснимо безпокойство, сякаш предчувстваше, че ще намери Тия. Освен това го глождеше тревожното усещане, че точно сега тя е в беда.

До слуха му достигнаха още викове и крясъци на ужасени хора. Поколеба се за миг накъде да се отправи. Озърна се назад.

— Сър, трябва да си вземете коня. Аз ще се върна за вас.

— Не, капитане, няма да е необходимо. Вие трябва да изведете сержанта. Кажете ми знаете ли кои войски са там и кой ги предвожда?

— Пехотинци… а освен това в горичката имаше една полева болница на бунтовниците. Знам го, защото отначало, когато ме раниха в прасеца, бях там.

Тейлър погледна надолу и видя, че мъжът е ранен. Кръвта бе избила по превръзката на прасеца му. Обаче въпреки раната си явно младият капитан се бе върнал на бойното поле.

— Защо, по дяволите, сте напуснали лазарета? — грубо попита той.

— Те и без това бяха прекалено заети. Полковник, нямаме време за спорове. Не можех просто да си тръгна. Трябваше да се опитам да спася колкото е възможно повече от хората си. Можете да ме застреляте в гръб или ме оставете да изпълня дълга си.

— Сър, можете да се качите и вие на коня ми, а аз ще се върна да потърся вашите другари.

— Те могат да ви застрелят още щом ви видят!

— Ще поема този риск! Погрижете се за коня ми!

— Да, сър.

Полева болница.

Навярно имаше много полеви болници, помисли си Тейлър, но сърцето му заби учестено. Онзи затворник, с когото бе говорил, му бе казал, че Брент може да бъде открит в полевата болница край Уайлдърнес.

— Капитане, да знаете случайно дали доктор Маккензи е в тази болница?

— Доктор Маккензи отговаряше за болницата, сър. Той ми нареди да не се движа — поясни капитанът и сви рамене. — Но там имаше толкова много тежко ранени бойци. Мисля, че моята рана не е чак толкова страшна.

— Да, но може да умрете от загуба на кръв, ако не ви бъде оказана помощ. Вървете.

Капитанът отдаде чест.

— Моите почитания, сър. Кълна се, че ще отведа сержанта при янките, ще се предам и ще се погрижа за коня ви.

Тейлър кимна, обърна се и закрачи към пътя. Сигурно си бе загубил ума. Навсякъде около него гората бе в пламъци. Самото небе сякаш гореше. Дори и да успее да избегне пламъците, много скоро щеше да се задуши от дима.

Дробовете му вече горяха от липса на кислород. Брент сигурно беше проявил достатъчно разум и се бе измъкнал от този огнен ад.

Тейлър продължи да върви.

Накрая видя пред себе си останките от полевата болница. Явно първоначално болницата не е била засегната от огъня, защото се намираше на една поляна, отдалечена от сухите храсти. Но сега вече пламъците бяха стигнали до палатките, цялата местност гореше, а едно вековно дърво се бе срутило в средата на огньовете. Издигаха се кълба гъст дим. Няколко мулета, уловени в смъртоносен капан, когато дървото се бе сгромолясало върху фургона, отчаяно се мъчеха да се освободят от поводите. От фургона се разнасяха стоновете на ранени мъже.

— Маккензи! — извика Тейлър. — Брент Маккензи! Запъти се към първия фургон, видя падналия дъб и мъжете, които лежаха в задната част на фургона.

Някои от тях вече бяха мъртви. Той извърна поглед от лицата им, с очи, широко изцъклени в смъртта. Опита се да премести падналото дърво, но то бе прекалено тежко. Потърси нещо като лост, намери един кол от съседната палатка и го пъхна под ствола. Напрегна се, стволът се отмести и се изтърколи сред пепелта. Горещината наоколо ставаше нетърпима. Върна се при фургона и огледа телата. Не видя Брент Маккензи.