Хедър Греъм - Триумф

Тейлър бе преполовил второто си уиски, когато един войник от съседната маса го поздрави:

— Полковник Дъглас, сър!

Той се обърна, но в първия момент не го позна. Непознатият му се видя състарен, с посивели бакенбарди и пълно лице. Носеше сержантска униформа.

— Здравейте, сержант — вежливо кимна Тейлър.

— Беше много отдавна, сър. В началото на войната бях редник в кавалерията и служех под ваша команда в Манасас. Един куршум ме улучи в крака и оттогава не мога да яздя добре.

— Аха… да, спомних си. Да, Грейнджър. Името ти е Грейнджър, нали?

— Да, сър, точно така. Сержант Хал Грейнджър.

— Ами, радвам се да те видя, сержант. Радвам се, че си оцелял след толкова много битки. — Тейлър допи уискито си.

— Благодаря ви, сър. И вие не изглеждате зле. Не бих искал да ви досаждам, полковник. Стига ми само това, че се срещнах с вас. Но понеже вече работя като надзирател в затвора „Олд Капитъл“, дочух, че сте се оженили за една южнячка от рода Маккензи.

Неприятно изненадан, Тейлър смръщи вежди.

— Да, истина е, сержант. И какво друго сте чували за рода Маккензи?

— Нищо лошо не съм чувал да се говори, сър. Случи ми се да се срещна с хора, носещи фамилията Маккензи. Веднъж съдбата ме срещна с един морски капитан, бунтовник от Конфедерацията, но той успя да избяга, защото беше истински морски дявол. Може би сте чували и за други личности от този прославен род, например за доктор Джулиан Маккензи или за госпожица Сидни Маккензи?

— Да, разбира се, че съм слушал много за тази Сидни, но… тя не беше ли омъжена за Джеси Халстън?

— Точно така. Само че полковник Халстън винаги отсъства от Вашингтон, защото се сражава някъде по фронтовете, а съпругата му Сидни, хм…

Тейлър стисна зъби и още повече смръщи вежди.

— Какво се говори за Сидни?

— Е, сър, няма нищо особено… само че тя като че ли е попрекалила, това е всичко. Сигурно ще ви се зарадва, ако се отбиете при нея.

Тейлър кимна.

— Къде е тя сега?

Грейнджър му даде адреса й. Тейлър си плати сметката, благодари на сержант Грейнджър и излезе от кръчмата, раздразнен и недоволен.

След двадесет минути беше на улицата, където живееше Сидни. На верандата съзря един войник в униформа на Федерацията, който бе заспал излегнат на шезлонг. Шапката му бе нахлупена на лицето му.

Тейлър смръщи вежди, скочи от седлото на Фрайър и се доближи до войника. Спящият не помръдваше. Тейлър ритна шезлонга.

Войникът веднага скочи.

— Хей, ти какво си въобразяваш…

В следващия миг видя пагоните на надвесения над него полковник, мигом смъкна шапката от главата си и смутено избъбри:

— Полковник, сър…

— Какво, по дяволите, става тук, редник?

— Ами за малко се бях унесъл, сър. За всичко е виновна проклетата треска. Наскоро боледувах от малария. Затова ме изпратиха тук, в тила.

— И какво ти наредиха?

Редникът се изчерви.

— Хм, тази лейди, която живее тук, била сред най-прочутите шпиони на Юга.

— Кой ти каза това?

— Ами че нейният… хм, нейният съпруг.

— О, така ли?

Войникът смутено добави:

— Защото тя била заловена на местопрестъплението, сър.

— Аха, разбрах. Добре, редник, сега ти се разрешава да си подремнеш още. Защото тази вечер ще я пазя аз.

— О, не, полковник, сър, искам да кажа, не мога… нямам право да напускам поста. И все пак, кой сте вие, сър?

Тейлър сърдито скръсти ръце на гърдите си.

— Дамата вътре е моя братовчедка, редник.

— О, Боже мой! Значи вие трябва да сте полковник Дъглас, сър, нали така? Трябваше да се досетя, сър! — Редникът козирува отривисто. — Слушал съм много за вас, сър. Всеки войник знае за вашите успехи на юг. Разбира се, трябваше да се сетя още щом ви зърнах. Нали имате ин…

— …индианска кръв — спокойно довърши вместо него Тейлър. — Моята братовчедка Сидни Маккензи винаги е била на страната на Конфедерацията, само че съм останал с впечатлението, че съпругът й Джеси Халстън е поръчителствал за вея и сега тя е на свобода, пуснали са я от затвора.

— Да, сър, напълно сте прав, само че тя побърза да се върне от Вашингтон в Ричмънд.

— Защо? Да не би да се е случило още нещо?

— Не зная, сър. И никой не знае със сигурност. Тъкмо в това е проблемът.

— Сега е тук, нали?

— Да, сър.

— Чудесно, редник. Ще я посетя.

Тейлър заобиколи войника и влезе в къщата. Озова се в малка, но уютна всекидневна. Ухаеше на прясно опечен хляб. В камината пламтеше буен огън.

— Сидни! — провикна се той.

Отговор не последва. Отиде до вратата на спалнята и надникна вътре. Беше тъмно и му се стори, че видя очертанията на някаква неясна фигура под одеялото на леглото.