Хедър Греъм - Триумф

В това състояние трябва да понесе подобна агония…

Отстрани неловко стояха войници.

— Сър…

Тия видя, че бе дошъл пратеник с телеграма.

— Защо моето дете, о, Господи, защо моето! — извика Дейвис. — Защо, Господи, той е толкова малък!

Варина, висока, с величествена осанка, но напълно съкрушена, погледна войника, но не каза нищо. Мъжът се извърна и сведе глава. И най-коравото сърце не можеше да устои на подобна гледка. Красивото дете, петгодишният Джо, лежеше неподвижен в прегръдките на баща си. Нито един враг в човешки образ не би могъл да му причини подобно страдание, каквото Господ му бе отсъдил да преживее в този ден.

Колкото и да бяха неотложни делата на Конфедерацията, днес трябваше да почакат. Варина се свлече на колене до съпруга си и мъртвия си син.

Брент стисна ръката на Тия. Тя не помръдна. Стоеше и се взираше в малкото момче.

Как ще го понесат? Беше видяла много ужасни неща — млади мъже, поносени в разцвета на силите им, — но въпреки това загубата на това дете изглеждаше толкова несправедлива, толкова жестока, че тя се запита дали всъщност има Бог. Ако наистина имаше, сигурно в този миг се надсмиваше над всички тях, може би ги наказваше за смъртта и жестокостите, които си причиняваха един на друг…

Брент издърпа Тия настрани от увеличаващата се тълпа прислужници, войници, минувачи и приятели.

— Брент, дали не можеш да направиш нещо… — прошепна отчаяно тя.

— Той е мъртъв, Тия — тихо отвърна Брент. — Нищо не мога да направя.

Брент не можеше да направи нищо за детето, но двамата с Тия останаха още малко. Пристигаха нови и нови пратеници със съобщения, които биваха препращани към военния съветник на президента. Брент и Тия седнаха да почакат в малкия кабинет на Варина, разположен на партера. Той се изуми от купчината неотворени писма, която лежеше до кошничката й с ръкоделие. На най-горното писмо се виждаше обратният адрес: Рианон Маккензи, Симарон, Тампа Бей. Флорида.

Почувства как сърцето му сякаш заседна в гърлото. Писмото й бе пристигнало, те също успяха да дойдат. Обаче твърде късно… Може би все пак съдбата си оставаше в Божиите ръце, а Той оставяше хората само да си мислят, че могат да я променят.

Тия беше съвсем изтощена и сякаш не забелязваше нищо около себе си. Красивата й светла кожа изглеждаше снежнобяла на фона на гарвановочерната коса и тъмните очи — толкова бе бледа. Не бе видяла писмото. Когато най-после се обърна, за да отговори нещо на госпожа Чеснът, Брент незабелязано взе писмото и го пъхна в джоба на сакото си.

Сега то не можеше да помогне с нищо, само щеше да причини допълнително болка на семейството.

Тейлър пристигна във Вашингтон с парахода „Маджести“, на който се бе качил от пристанището на Сейнт Огъстин. Чу едно вестникарче да крещи последната новина, че Бог бил наказал жестоко президента на Конфедерацията — малкият Джоузеф Емъри Дейвис бил мъртъв.

След като слезе от кораба заедно с Фрайър, Тейлър си купи вестник и тревожно прегледа съобщението, търсейки да прочете нещо за Тия и Брент. Нямаше нищо. Гневът, който се надигна у него, след като узна за пътуването на Тия, се бе охладил, когато се върна в базата в Сейнт Огъстин. Прекара вечерта със семейство Маккензи и най-вече с Рианон, която изглеждаше много разстроена.

Но все още усещаше смут, чувство на безпомощност. Да, той бе решен на всяка цена да проникне на територията на бунтовниците и да я открие. Но какво ще прави тогава? Каква власт имаше той над нея, докато войната продължаваше да бушува? Искаше само тя да бъде в безопасност.

Извън обсега на бойните действия.

Тя беше в Ричмънд, а той искаше да се върне тук. Толкова бе просто. И дяволски много искаше да намери начин да го направи.

Докато четеше ужасните новини за семейство Дейвис, откри, че репортерът не беше толкова осъдителен както вестникарчето. В статията се усещаше искрена тъга за загубата на детето. Авторът не вярваше, че президентът Дейвис бе загубил сина си, защото е сгрешил пред Господ — президентът Линкълн и госпожа Линкълн също бяха изгубили дете по време на войната. Любимият син на президента, малкият Тад, бе умрял от болест, а не при падане от балкон, но болката и мъката на родителите винаги е една и съща.

Щом пристигна във Вашингтон, Тейлър се отправи да докладва на генерал Магии, но разбра, че генералът е на учение. Пристигането му във Вашингтон обаче бе незабавно докладвано на висшите началници. От главния щаб на Магии беше извикан направо в Белия дом, където лично Линкълн пожела да го види.