Хедър Греъм - Триумф

— Да, разбира се — кимна след миг съпругът й. — Да, по-добре да влезем вътре и да поговорим.

След тези думи Тийла се спусна надолу по стъпалата на верандата и приветства Тейлър с прегръдка и целувка по бузата. Както винаги, от нея се разнасяше сладкото ухание на жасмин.

— С Били ли дойде? — попита тя.

— Мисля, че е по-добре да отида да видя моя племенник — каза Били, погледна към Тейлър, кимна и мина покрай него.

Тейлър не можеше да очаква по-добро посрещане. Все пак беше враг. Но го заболя.

Тийла пъхна ръката си в неговата и двамата заедно се изкачиха по стъпалата на верандата. Очите му срещнаха тези на Джеймс Маккензи — смайващи сини очи на фона на матовата кожа на лицето му. Джеймс се поколеба, после протегна ръце и го прегърна. Тейлър затвори очи.

Господи, колко мразеше тази война.

Джеймс го пусна и двамата влязоха в къщата. Тийла отиде да вземе плачещото бебе от прислужничката.

— Мери, запознай се със своя далечен братовчед Тейлър.

Той се смая, когато малкото момиченце спря да плаче и протегна ръчички към него.

— Здравей, Мери — несигурно промълви той. — Ти наистина си много, много красива, истинска малка Маккензи. — Момиченцето наистина приличаше на рода Маккензи, с огромни сини очи и мастиленочерна коса.

— Ще отида да донеса нещо за пиене — каза Тийла, обърна се и се запъти към коридора.

— Мама! — извика Мери и сега малките й ръчички бяха протегнати към майка й.

— Ние ще отидем с мама — успокои я Тейлър и забърза след Тийла. Той харесваше децата, макар че не бе свикнал с толкова малки. Малката Мери ухаеше толкова сладко на сапун и детска пудра. Очите й бяха широко разтворени и доверчиви. Докато я държеше, си спомни как някога бе копнял за деца, после Аби бе умряла и той бе забравил за всичко, с изключение на работата си — войната. Но сега…

Сега имаше съпруга. Съпруга от семейство Маккензи, която бе по-близка роднина на това дете, отколкото самият той.

Чу зад гърба си накуцването на лейтенант Майкъл Лонг, съпроводено от стъпките на Джеймс и Дженифър. След малко той бе удобно настанен край камината в кабинета на Джеймс. Дженифър взе Мери, но продължи да наблюдава Майкъл Лонг с блеснали от напиращите сълзи очи. Лонг се разположи в коженото кресло с голяма чаша уиски в ръка. Разказа за корабокрушението, обясни как със седмици е бил в безсъзнание, между живота и смъртта.

— Документите и телеграмите са в безопасност, полковник Дъглас. В пълна безопасност. Никога не бих предал страната си, но… но… — погледна към Тейлър. — Молих се дано правителството на Севера реши, че съм загинал.

— За правителството е много важно да се открият документите и телеграмите — отвърна Тейлър. — Би трябвало да го знаете, лейтенант.

— Може би, просто се молех да не ме открият. — Погледна към Дженифър, сетне отново се втренчи в Тейлър. — Не искам да бъда дезертьор. Но и не искам повече да се бия срещу Юга. Всъщност, ако трябва да бъда честен, не вярвам, че ще мога. Аз все още не мога да ходя. Глезенът ми е счупен и още не е зараснал.

— Тейлър, моля те, не можеш ли да направиш нещо? — умолително го попита Дженифър.

— Ти самият виждаш, че той наистина не е в състояние да се върне на бойното поле — прошепна Тийла.

Това, което Тейлър виждаше съвсем ясно, бе, че Дженифър се е влюбила в този мъж. Явно Майкъл Лонг бе много почтен човек. Беше уморен от войната и не желаеше да се сражава срещу хората, които бяха спасили живота му. „Той по-скоро би се оставил да го застрелям, отколкото да го отведа оттук“ — помисли си Тейлър. Макар че не можеше да направи подобно нещо, защото мъжът, който го бе спасил, бе негов роднина. Никога не би допуснал да се пролее кръв в семейството.

Явно Джеймс разбираше много добре положението, в което се бе озовал Тейлър, и може би се проклинаше, задето бе забравил, че макар и роднина, Тейлър Дъглас си оставаше негов враг.

— Мислите ли, че Тейлър ще може да се върне при своите началници и да ги излъже? — остро попита Джеймс.

Лонг сведе глава.

— Няма да позволя да се пролее кръв в този дом. Ще тръгна с него.

Дженифър избухна в плач. Тейлър стана и отиде при нея.

— Не мога да излъжа, но… мога да занеса документите и телеграмите в Кий Уест и да измисля нещо.

Тя го погледна през сълзи.

— И няма да отведеш Майкъл?

— Не.

— О, Господи, Тейлър, ти поемаш огромен риск!

— Е, рискът няма да е по-малък, ако се бях опитал да го отведа, нали?

— Защо?

— Баща ти щеше да ме застреля на място.