Хедър Греъм - Триумф

— По дяволите, да не си посмял да ме нападнеш отново, глупако! — предупреди го Тейлър и се изправи. — Не съм тук, за да се бия с когото и да било.

— Тогава защо си тук?

Въпросът, зададен на английски, прозвуча изневиделица някъде отзад. Тейлър се обърна. Висок, слаб семинол, с твърдо изсечен профил, стоеше пред него. Тейлър позна в него мъжа, известен като Били Боунс. Той му бе роднина — син на братовчед на неговата баба.

— Били, аз съм Тейлър.

— Виждам — мрачно отвърна Били.

Мъжът носеше пушка, която обаче не бе насочена към Тейлър. Но ако решеше да стреля, щеше да го направи по-бързо от светкавица.

— Искам да се видя с Джеймс. Сам съм и не желая да причинявам неприятности.

— Това е южен щат. А ти си с униформа на Севера. Защо си дошъл тук с тази униформа?

— Защото аз не съм шпионин, Били. Дойдох тук, без да се крия, такъв, какъвто съм.

— Такъв, какъвто си, ти не си приятел.

— Били, ние сме роднини независимо от дрехите, които нося. Дори и да съблека униформата си, аз ще продължавам да вярвам в каузата, за която се бия.

Били Боунс кимна след кратък размисъл и заговори на езика мискоги — казваше на младежа да стане от земята.

Воинът, който бе нападнал Тейлър, се изправи на крака, но без да го изпуска от очи.

Били вдигна ръка и кимна към Тейлър да го последва.

Двамата поеха по пътеката, която водеше към задната част на къщата. Фрайър послушно ги последва. Пристанът се намираше откъм североизточната страна на къщата и Тейлър бе сигурен, че там охраната е засилена. Освен това не се съмняваше, че Джеръм често акостира на този пристан със своя кораб беглец „Лейди Варина“.

Джеймс Маккензи стоеше на задната веранда, скръстил ръце пред гърдите си. Също като Били и той знаеше за пристигналия посетител.

— Тейлър — поздрави го Джеймс строго, — изглежда си насинил челюстта си.

Тейлър се ухили.

— Да, но трябва да видиш противника ми.

Джеймс се усмихна и за миг сведе поглед.

— Щом си наранил другото момче, сигурно наистина си бил застрашен.

— Мислиш ли, че ако не бях, щях да го нараня?

— Не, но трябваше да съм сигурен — отвърна след миг Джеймс. — И така, какво правиш тук?

— Търся един мъж. Офицер от Севера. Бил е на кораба, който е претърпял корабокрушение, и е носел важни документи от Кий Уест, в които се съдържат поверителни сведения за придвижването на нашия боен флот.

— И какво искаш от този човек?

— Документите, разбира се.

— А самия него?

— И самия него.

— Да не би юнионисткото правителство да го подозира в предателство, че е минал на противниковата страна и е готов да предаде информацията на правителството на Конфедерацията?

Тейлър се поколеба за миг.

— Вероятно.

— И ако аз познавам този човек, защо смяташ, че ще ти го предам, за да бъде обесен?

— Един човек, който толкова лесно сменя позицията си, може да стане предател и на двете страни.

Зад Джеймс внезапно се отвори някаква врата. На прага се появи висок и слаб млад мъж с хлътнали страни, който се подпираше на патерици. Носеше избеляла муселинова риза и тъмни памучни панталони. Единият му крак бе превързан, а другият — бос.

Джеймс се обърна и твърдо изрече:

— Майкъл, казах ти да стоиш вътре.

— Да, сър, казахте ми. Но аз няма да стана причина войната да застраши дома ви. Полковник Дъглас, аз съм лейтенант Майкъл Лонг — мъжът, когото търсите. Документите са в джоба на куртката ми. Не са докосвани. Ако трябва да се изправя пред военен съд, готов съм да го направя.

— Не!

Зад лейтенант Майкъл Лонг вратата отново се отвори. Дженифър Маккензи, чиято прекрасна коса се развяваше като черна пелерина, изтича от къщата, прегърна Лонг и се втренчи предизвикателно в Тейлър. В очите й се четеше тревога.

— Не, той дойде тук полужив. Почти не можеше да ходи. Едва не умря от треска!

— Дженифър… — твърдо започна Джеймс.

— Дженифър — повтори Лонг.

Вратата пак се отвори. Тийла излезе забързано, застана до съпруга си и се втренчи в Тейлър.

— Тейлър, добре дошъл. Поне така се надявам. О, Господи, всичко е толкова неудобно, нали?

От вътре се чу детски плач. Мери, най-малкото от децата на Джеймс и Тийла Маккензи, наскоро навършила годинка, изглежда, не обичаше да бъде разделяна от майка си.

Тейлър огледа групата пред себе си и го обхвана чувство на поражение. Не бе очаквал това.

— Да влезем вътре и да поговорим — тихо предложи той. Усмихна се на Тийла. — Още не съм виждал бебето.

— О, тя е истинска красавица! — възкликна Тийла. — Джеймс…