Хедър Греъм - Триумф

Първата вечер, докато стоеше на палубата пред румпела, той забеляза как светлините на един кораб на югоизток от техния бързо изгаснаха. И все пак той успя да го разгледа.

— Полковник!

Сепна се, когато рулевият го извика шепнешком.

— Да? — отзова се Тейлър.

— Видяхте ли го?

— Кораба пред нас ли?

— Да, сър, помислих си, че ми се привиждат разни неща.

Тейлър замълча за миг, после каза:

— Смятам, че трябва да поддържаме курс встрани от него.

Капитан Хенли, който се бе изправил зад малкото оръдие, се присъедини към тях на палубата.

— Полковник, сър! Вие може и да сте с по-висок чин от мен, но това е моят кораб и ние се намираме в морето. Сър, не искам да ви обиждам, но смятам, че предлагате да избегнем кораба, защото това е „Лейди Варина“ — всеизвестният кораб беглец от блокадата, принадлежащ на вашия роднина капитан Джеръм Маккензи.

— Да, капитане, наистина смятам, че корабът пред нас е „Лейди Варина“ — отвърна Тейлър и се облегна на парапета до румпела.

— В такъв случай, сър, аз смятам, че трябва да го нападнем.

— Наистина ли мислите така? Аз не предложих да го избегнем, защото негов капитан е мой роднина.

— Нима?

— Корабът е много по-добре въоръжен от нашия и разполага поне с три оръдия, сър.

Капитан Хенли се изчерви.

— Може би вече е бил ударен и сега се е запътил към брега. Или пък…

— Или пък от кораба са ни забелязали като лесна мишена за техните оръдия! — прекъсна го Тейлър.

Хенли се изчерви още повече.

— Рулеви, обърнете курса към пристана и се опитайте да избегнете сближаването ни с кораба!

Капитанът отдаде още заповеди на помощника си, който веднага свика мъжете на борда и ги разпрати по постовете им.

Откъм кораба на южняците проехтя първият оръдеен изстрел. Снарядът падна във водата близо до техния борд.

— Видяхте ли? Скоро ще се отдалечим от врага! — извика капитанът.

— Не мисля така. По-скоро ми се струва, че това беше предупреждение — възрази му Тейлър. — Ако Джеръм е решил да ни атакува, щеше да стреля по нас с всичките си оръдия.

Очевидно капитан Хенли бе признал, че забележката на Тейлър е разумна, защото веднага издаде нова заповед:

— Дръжте курс към пристана!

Подчинените му незабавно се заеха с изпълнението на командата. За щастие успяха да преминат невредими покрай „Лейди Варина“.

На следващата вечер, когато започна да се стъмва, Тейлър и Фрайър напуснаха борда на кораба и слязоха на самотен пристан, който Тейлър помнеше много добре.

Самият той преди години бе наредил пристанът да се изостави.

А преди още повече години баща му бе построил този пристан.

Навремето Тейлър бе помагал на баща си при изграждането на малкия пристан, удобен за акостиране на катери и гемии. Крайбрежната ивица беше във владенията на баща му и понеже бе заобиколена от тресавища, гъмжащи от комари, Дъглас старши не вярваше, че властите в щата ще си направят труда да конфискуват пристана. Освен това навътре в сушата теренът ставаше още по-опасен — бе пълно с алигатори, пуми, змии и… индианци.

Лунната светлина се оказа достатъчна, за да може Тейлър да си проправи път през пясъчните дюни и гъстия крайбрежен храсталак и да се добере до боровата гора. След около час езда чу първите тревожни звуци в гората.

Вероятно някой го следеше.

Но той очакваше това. Извика високо поздрав на езика на индианците от племето мускоги. Сетне потупа Фрайър по гривата, за да го успокои. След малко се показа млад мъж, висок и мускулест, с дълга черна коса и мургаво лице. Носеше брич, като европейците, и памучна риза, а отгоре имаше пъстроцветно наметало. Мъжът се ухили. Зъбите му се белнаха на лунната светлина. Заговори на безупречен английски:

— Какво е накарало Белия вълк да слезе толкова далеч на юг, особено след ужасните кланета?

— Чарли Отър, нали знаеш, че вълците винаги се връщат в леговищата си — рече Тейлър и скочи от седлото. От храстите към него изтичаха три хлапета, две момчета и едно момиче. — Да не би това да е бебето, което оставих тук, преди да замина? Тогава беше дребна като грахово зърно, а сега толкова е пораснала!

— Да, тя е, но вече израсна. Когато се води война, времето тече бавно, нали? — рече Чарли. — Или поне така ни се струва понякога. Мисля, че всички ние знаем това от миналите войни. Само че сега е по-особено, защото сега белите се избиват помежду си. От време на време се сещат и за нас и се заемат да ни убеждават да участваме във войната, за да могат да ни изтребят до крак.