Хедър Греъм - Триумф

— Справи се много добре.

— Болеше ли?

— А ти искаше ли да боли?

— Аз първа те попитах. Болеше ли?

— Не много. Разочарована ли си?

— Не съвсем, макар че малко повече болка може да те накара в бъдеще да бъдеш по-внимателен.

Той я потупа по бузата.

— Аз бях внимателен. Много добре знаех какво правя. Освен това смятах, че ти ще бъдеш доволна, когато този въпрос се уреди.

— Доволна съм. — Тя сведе очи. — Натъжих се, когато узнах, че страданията на един безпомощен мъж са се увеличили. Наистина съм ти благодарна.

— Не е нужно да си ми благодарна, Тия. Не го направих заради теб, а защото смятам, че така е правилно.

Тя се отдръпна от него и се изправи. Той улови един кичур от косата й и без да й причинява болка, я придърпа към себе си. Тия отново коленичи пред него, а той хвана брадичката й, за да срещне очите й.

— Не го направих заради теб, но ще се чувствам щастлив, ако си доволна от постъпката ми.

— Защо трябваше да им позволяваш да те нападат?

— Защото бях ядосан. Исках да ги нараня заради онова, което са направили. Аз мога да прострелям летяща муха и Бог ми е свидетел, но в тази война има много, които ще се изправят срещу мен, ако се стигне до военен съд. Да си призная честно, исках да забия юмрука си в лицето на единия от войниците и го направих. — Поколеба се, без да сваля поглед от нея. Пръстите му галеха нежно косата й. — Тия, всичко стана заради Гили.

— Какво? — Тя усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Хората й, тези, които искаше толкова отчаяно да защити, бяха заловени.

— Твоят приятел, един от младежите, който беше с теб, когато се срещнахме за пръв път.

Тия понечи да се изправи.

— Трябва да отида при него! Трябва да видя с какво мога да му помогна.

Той й попречи да стане и поклати глава.

— Полковник Брайър наистина е добър човек и е един от най-способните хирурзи, с които съм имал удоволствието да работя. Знам, че ще направи всичко необходимо, а и Сесилия е с него. Риса им помага за останалите ранени. Знам, че искаш да го видиш, и по-късно това ще стане, но точно сега присъствието ти в болничната палатка не е необходимо.

— Но…

— Имам нужда от теб тук.

Тя кимна и леко потръпна. Ръцете й лежаха отпуснати върху бедрата му, беше толкова близо до него и двамата разговаряха почти като истински съпруг и съпруга.

— Тейлър…

— Той беше един от мъжете, които ти се опита да защитиш, играейки ролята на Годайва, и така попадна тук, нали?

— Тейлър, не съм играла нарочно никаква роля.

— И така, ти дойде тук и сега сме женени, уловени в капана на една лъжа, от която се оказа, че няма никаква полза. Въпреки всичко твоите ранени са били заловени от янките.

— Сега вече знаеш, че това, което чух да си говорят войниците, е истина! Нямах избор, Тейлър.

— По това може да се поспори. Ти си чула разговора им и ако беше осведомила капитан Ейърс…

— Откъде можех да знам, че Ейърс не е като тях?

— Виж до какво доведе безразсъдството ти.

Той я гледаше настойчиво и пръстите му продължаваха да я галят. Тя сведе глава, после изправи брадичка.

— Е, има много хора, които смятат, че ако една жена е толкова пропаднала, че да стане медицинска сестра, никога няма да си намери съпруг.

— Но ти се омъжи за един полудивак.

— Знам — отвърна сериозно тя.

Той се наведе напред и отново погали бузите й.

— Аз познавам невинността и безразсъдството ти. Знам, че действаш решително и прибързано. Знам, че си лоялна, упорита, дори прекалено твърдоглава. Знам, че си страстна и предана до смърт на Юга и генерал Робърт Лий може само да се гордее, че жени като теб помагат на неговата кауза. Каквото и да говорят разни стари квачки, ти би могла да избираш сред десетки кандидати за съпрузи преди войната, пък и сега и след нея. Но ти вече направи своя избор!

— Да… но това е обвързване на хартия — напомни му тя.

— Обвързване, с което ще трябва да живееш отсега нататък. — Палецът му се плъзна по бузата й. Той продължи да се взира в нея. — Скоро ще трябва да замина.

— Знам. След няколко дни…

— Днес.

Думите му я сепнаха, но много повече я изуми болката, която прониза сърцето й.

— Но ти си ранен…

— Драскотина.

— Аз те предупредих…

— Знам как да поддържам една рана чиста. Няма да умра от гангрена.

Тя отново сведе поглед.

— Колко време ще отсъстваш?

— Няколко седмици. Не знам какво ще стане, след като се върна; битката при Олъсти стейшън бе пълен разгром за нас. Може би ще получим заповед отново да се опитаме да навлезем във Флорида и да затегнем блокадата заедно с янките, които владеят крайбрежието. Може да ми наредят да се върна във Вирджиния. Но аз ще дойда в Сейнт Огъстин и искам ти да си там.