Хедър Греъм - Триумф

Изскубна се ядосано от следващия мъж, който се опита да я спре, и успя до стигне до другата страна на кръга, където беше Иън. В момента един от мъжете лежеше на земята. Другите двама изчакваха и явно се готвеха да се нахвърлят върху Тейлър.

— Иън! Какво става? Спри този ужас! Господи…

Опита да се промуши покрай брат си, но не успя. Той я сграбчи отзад, без ни най-малко да се притеснява да използва силата си срещу нея.

— Спри, Тия. Стой тук и не се намесвай.

— Да не се намесвам! Но те ще го пребият…

— Той сам избра това.

— Сам избрал? Но те ще го убият!

— Тия, имай му доверие. Той си знае работата.

Виковете, дюдюканията и подигравателните подвикванията не секваха.

— Иън…

Мъжете се затъркаляха в прахта заедно с Тейлър. Тя опитваше да се отскубне от Иън. Гледаше безпомощно размахващите се юмруци и надигащата се пушилка. Не можа да повярва на очите си, когато двамата войници, които бяха върху Тейлър, излетяха високо във въздуха и се стовариха на земята.

В следващия момент Тейлър се изправи.

Изгледа отвисоко падналите мъже, сложил ръце на кръста. Беше покрит с гъст слой прах, а на гърдите му се червенееше дълга драскотина. По лицето му също имаше следи от схватката. Но тримата, които го бяха нападнали, бяха на земята в прахоляка и не мърдаха. За миг Тия дори ги помисли за мъртви. Смутена, онемяла, тя само слушаше глъчката в шумните поздрави на юнионистите към техния смел полковник. Усети как някой отпусна ръка на рамото й.

Обърна глава и когато видя брат си, гневно запита:

— Какво става тук?

— Предполагам, че ти точно от това се опасяваше.

— За какво говориш?

Кобалтовосините очи на Иън се втренчиха в лицето й.

— Наш патрул по случайност се натъкнал на група ранени противникови войници.

— И? — нетърпеливо запита Тия.

— Един от тях беше полумъртъв.

— Така ли? — Сърцето й се качи в гърлото.

— Има ли сред тези южняци някого, когото ние с теб познаваме?

Иън я изгледа пронизващо.

— Неговото състояние се влоши още повече, след като групата му пристигна тук.

— Как стана това?

— Паднала превръзката на раната му, разкъсали се шевовете му и започнал кръвоизлив. Едва не умрял от загуба на кръв.

— Паднала превръзката му…

— Тия, нали ти ми каза, че си чула някакви мъже от лагера да говорят за избиване на ранени войници от армията на Конфедерацията? Тейлър явно те е чул и е имал едно наум. После той поразпитал своите хора и се досетил кой би могъл да е свършил това безобразие. По това време ранените вражески войници току-що били открити и пленени. Тейлър продължил да следи заподозрените и ги изненадал точно когато се готвели да убият един от ранените. Успял да ги издебне, обаче в суматохата те едва не го застреляли. Той побесня, домъкна ги тук и… и тогава се събра тази тълпа.

— Те са се опитали да го застрелят! А той не им е останал длъжен и също е открил огън…

— Те твърдят, че са помислили, че ги нападат противникови войници.

— А освен това са се опитали да убият беззащитен човек! — смаяно прошепна младата жена. — И са били готови да го застрелят от упор…

— Ако Тейлър бе решил да отвърне на стрелбата както се полага, нямаше да пропусне мишените, но тогава щеше да го очаква военен съд.

— Те са стреляли по него!

— Но нали ти казах, че настояват на своята версия: смятали, че са обект на вражеска атака. Помислили, че южняците са дошли да приберат ранените си другари. Това е напълно логично. А след поражението ни при Олъсти… Тейлър и за много по-малко провинение можеше да получи сурова присъда от военния съд. Сега виновните ще бъдат изпратени в Сейнт Огъстин, където ги очаква заслужено наказание.

Тя се обърна назад и потърси Тейлър. Но той бе изчезнал. Както и групата мъже, които го бяха наобиколили. Войниците, които той бе повалил в прахта, бяха отведени от другарите си.

— Къде е той? — нетърпеливо попита Тия.

— Предполагам, че е отишъл да се измие на потока — отвърна Иън. — Нали видя, че изглежда сякаш е събрал половината прах от цяла Флорида.

— Иън…

Ръката му се отдръпна от рамото й.

— Според мен най-добре е сега да отидеш при него.

Тия набързо прекоси лагера, проправяйки си чевръсто път сред войниците и боровете. Край палатката на Тейлър имаше часовой, но той само й се усмихна и й направи път. Тя се затича между дърветата — искаше да стигне по-скоро до езерото, където бяха предишната нощ. Както Иън бе предположил, Тейлър бе там, с гръб към нея, приседнал на един повален дънер. Беше измъкнал от джоба си униформения жълт шал на кавалеристите от армията на Севера, за да намокри раната на гърдите си и да спре кръвта.