Хедър Греъм - Триумф

Нощта беше мека. Тейлър смъкна брича и си легна. Свежият бриз приятно разхлаждаше нощния въздух. Комарите не бяха най-досадни в този сезон, луната продължаваше да озарява небосвода със своето приказно златисто сияние. Имаше на разположение цял вигвам и сега не копнееше за нищо друго, освен да бъде сам и да се наспи добре.

Дочу откъм храстите шум и приглушен шепот. Навярно Чарли се любеше с жена си. Звездите и въздухът му действаха успокояващо. Но не и самотата. Внезапно му стана горещо. Животът често си прави странни шеги с нас. Годайва беше невъобразимо възбуждаща, беше го заинтригувала и го бе накарала да я желае с цялото си сърце. Но в реалния живот Тия Маккензи, която тъй ненадейно бе станала негова съпруга, се бе оказала много повече, отколкото я бе виждал в най-дръзките си мечти, в своите еротични сънища.

С толкова черни очи и с толкова бяло лице, с копринените си коси, падащи на вълни като водопад, с нежната си кожа, тъй мека в дланите му. Образът й не го остави на мира през цялата нощ. Мислеше само за нейната плът, за нейните устни, за усмивката й, за походката й, за черните й очи, загадъчни като стихнал, но дълбок горски вир, криещ тайната за сливането на техните тела, напомнящ за желанието, което го изгаряше с невероятна сила, което го пронизваше като вятъра, неуморно нашепващ за…

Тихо простена и се надигна. Май трябваше да пийне още малко от черната напитка на семинолите. Остана за дълго така, загледан в звездите.

Измъчван от копнеж по нея.

Много преди да стигне до къщата на Джеймс Маккензи, Тейлър Дъглас усети, че отново някой следи внимателно всяка негова стъпка.

Вълноломът и лагуната ограждаха имението откъм морския бряг, така че от по-голямо разстояние не се виждаха нито къщата, нито градината около нея. Масивната постройка бе заобиколена от нагъсто посадени млади борове, сред които се виеха едва забележими пътечки, познати само на местните жители.

Преди повече от година пожар бе изпепелил цялата местност заедно с къщата, но сега тя се издигаше построена наново и допълваше естествената красота на пейзажа. Изградена от дърво, варовик и корали, къщата гледаше към сушата, откъдето духаше разхлаждащият северен бриз. Беше боядисана в синьо и зелено — цветовете на морето и небето. Отдясно се ширеше просторна морава, но след нея започваше необработен участък, превзет от буйни храсти, плевели и дива доза, борове и палми, стигащи чак до морския бряг. В лехите около къщата Тийла Маккензи бе посадила билки и цветя. Скрит в далечината откъм задната страна на къщата, Тейлър се огледа предпазливо. Преди войната приятелите му сред белите и съседите пристигаха при Джеймс Маккензи с лодки, докато роднините му от семинолите идваха на коне по тесните индиански пътеки, повечето от които бяха много стари и се извиваха надолу към дивата крайбрежна ивица. Тейлър бе идвал тук и по суша, и по вода. Семейство Маккензи, както и самият той, имаха смесена кръв и понякога се чувстваха чужди и на двете раси.

Като дете той бе силно привързан към Джеймс, Тийла и децата им. Ала сега…

Знаеше, че мнозина щяха да се бият храбро за Джеймс Маккензи, щяха да бранят това място също толкова яростно, колкото и да защитават самия него, ако почувстват, че нещо застрашава живота му. Тейлър би трябвало да се страхува да идва тук, но не беше така. Независимо на чия страна бе Джеймс в тази война, той никога нямаше да позволи да застрелят негов роднина в дома му.

В мига, в който си го помисли, Тейлър се сепна от ненадейно изсвирване. Извърна се навреме, за да посрещне нападението на воина, който се нахвърли върху него с яростен устрем от клоните на една дива лоза.

Тейлър и нападателят му се строполиха на земята. Той знаеше как при такова падане да се извърти, за да използва тежестта на другия — знаеше как да се извърне, за да постави противника в неизгодна позиция. И Тейлър се озова върху него, притискайки силно към земята ръката му, която държеше дългия остър нож. Нападателят бе чистокръвен семинол, гъвкав и мускулест младеж. Кожата му бе намазана с меча мас и той бе дяволски хлъзгав. Носеше само къса кожена препаска като всички индианци, които бяха научили от опит, че дрехите могат да причинят инфекция и една обикновена рана понякога може да се окаже смъртоносна.

Храбрецът бе млад, силен и изпълнен с ярост. Тейлър удари с все сила ръката му в земята — трябваше да избие оръжието, преди противникът му да успее да го забие в гърлото му. Младежът изръмжа, но Тейлър го удари още веднъж. Ножът се изплъзна от ръката му и падна на земята. Тейлър го сграбчи и го захвърли надалеч в близките храсти. Индианецът заби юмрук в брадичката на Тейлър. Ударът бе зашеметяващ. Тейлър раздвижи челюстта си, надявайки се да не е счупена някоя кост. Можеше да извади колта си и да изпрати един куршум право в сърцето на воина. Всъщност подобно действие би било оправдано, ако искаше да спаси живота си, тъй като червенокожият под него бе подивял от ярост и се извиваше неистово, опитвайки се отново да го удари. Тейлър заби юмрука си с все сила в лицето му. Зашеметеният индиански воин застина.