Григор Гачев - Ортодокс

Мама зяпна.

— Христинче… добре ли си? Да не те е упрекнал Отговорникът, че не е чисто?

— Не, ама не искам татко пак да изхвърли и кошчето.

— Когато омлетът беше стоял най-отдолу в него четири месеца…

— Втория път го изхвърли по разсеяност!

— Помниш ли колко боклук се беше натрупал? Два кашона от пералнята. Ако не бяхме чакали да почне да няма как да се отвори леглото, за да се сетиш сама…

— Ако гледаше като изгребваше, щеше да го намери! Петърчо, помогни ми.

Кошчето на мама беше почти празно. В момента, в който тя се прибра в стаята си, Христина бръкна в него и измъкна дребно парче метал. Набързо изсипахме кошчетата в контейнера отвъд оградата и се върнахме в стаята на Христина.

— Това тапа за уши ли е? Само дето е метално — попитах аз. — Отец Самуил си прави такива от восък, преди да отиде да бие голямата камбана.

— Предполагам, че е комуникатор — присви очи Христина, докато разглеждаше нещото отблизо. — Вероятно модел за Стандартни.

— Какво?

— Да могат такива пънове като тебе да общуват с Аугментирани. И с устройствата им, и с компютри и всичко останало.

Ядосах се.

— Ако аз съм пън, каква трябва да е сестра ми?

Христина бързо натъпка металното нещо в ухото си.

— Не те чувам от това, съжалявам.

— Пъхнала си го наобратно — промърморих тихичко аз. Тя моментално го измъкна, погледна го, след това започна да търси с какво да ме замери. Не намери нищо подходящо и застана неподвижно. Почаках известно време — тя не мърдаше.

— Какво става, свърза ли се с компютъра?

— Почти. Не ми пречи!

— Добре. Като се свържеш, му заповядай да направи нещо.

Почаках още известно време, но нищо не стана. Накрая Христина извади тапата от ухото си, огледа я, разтръска я и пак я пъхна. След още малко пак я извади и я чукна в ръба на леглото. Накрая ядосано я запрати в кошчето.

— Не работи изобщо! Сто пъти изреждам кодове, набирам пароли — нищо!

— Дай да пробвам аз.

— Ти пък какво разбираш от компютри? Вземи си я и пробвай!

Извадих тапата от кошчето, натъпках я в ухото си и зачаках. Нищо. Съсредоточих се и заповядах наум на компютъра да слезе от масата на стола. Нищо не стана. Помислих малко, след това му наредих да се премести на другия край на масата. Не щя даже да мръдне.

— Свързваш ли се? — попита иронично на Христина. Странно — чувах през тапата, все в ухото ми няма нищо.

— Почти. Не ми пречи!

Тя се изхили, а аз се ядосах. Нека си мисли, че правя нещо! Седнах на пода, затворих очи и започнах мислено да играя шах със себе си.

— Я! Как го направи? — чух гласа на Христина.

— В моя свят всеки го може. — Не бях се замислял, че не съм ги виждал да сядат на пода.

— Я стига си се подигравал!

Отворих очи да й възразя и щях да се задавя. Във въздуха пред мен светеше разтворена кесията на отец Геласий, и фигурите на нея бяха наредени точно както ги бях местил наум!

— Не зяпай, а кажи как активира връзката!

Преместих наум топа. Пред очите ми фигурката на дъската се премести!

— Не знам. Просто почнах да играя шах наум, и…

— Дай ми комуникатора!

Измъкнах го от ухото си — кесията и фигурите мигновено изчезнаха. Подадох тапата на Христина, тя я натъпка в ухото си и затвори очи. Известно време не ставаше нищо. След това компютърът на масата внезапно светна. На екрана се виждаше как тя ме дърпа за ухото, и ухото ми става цял разтег дълго. След това как ме удря с голяма тояга по главата, и наоколо летят и писукат птички. След това как ритва няколко пъти Отговорника отзад, и при всеки ритник от джобовете му хвърчат шепи метални тапи за уши. След това как сече на парчета компютъра на масата с брадва като на Гунар, два пъти по-голяма от нея самата. Това последното ми хареса.

— Хей, ще го повториш ли това с брадвата? Ангел Брадваря ряпа да яде!

Христина подскочи, отвори очи и ме зяпна. След това видя изображението на компютъра и се изчерви чак до върховете на ушите.

— Хайде, повтори го де! Страшно ми хареса как скачаш до тавана при всеки удар.

Тя ме изгледа сърдито и пак затвори очи. Екранът отново я показа как замахва с брадвата, но угасна, преди да се види какво сече. След това светна пак, и на него се запоявява какво ли не — рисунки от светещи линии, някакви неща, написани сигурно на латински (поне буквите бяха същите), след това повече цифри, отколкото в тетрадките на чичо Дамян, и после какво ли не. Накрая се появи лице, надраскано с бели черти върху черно, грозно все едно аз съм го рисувал, и изплезено. Христина отвори очи и се ухили победоносно: