Григор Гачев - Ортодокс

— Спортни новини — заяви с преиграно отвращение Христина. — Тъкмо се чудех какво да включа вместо тях.

— Може ли да е дъската за шах? Искам да се пробвам пак.

— А откъде разбрахте, че съм тук? — попитах аз.

— Нямаше те в стаята ти, и се сетих.

— Че кога го видяхте? Като си Аугментиран можеш да го провериш и без да идеш до стаята ли?

— Аугментираните могат много неща — отговори безгрижно чичкото.

Изиграхме още четири игри. Внезапно на средата на играта Отговорникът се сепна:

— Олеле, закъснях!

— Нали нямате началник, който да ви се кара? — учуди се Христина.

— Колегите ще се мусят. Трябва да използвам личния ми трансмитер, за да стигна навреме, а той от няколко дни работи все по-зле. — Аугментираният заровичка из джобовете си.

— Какво му е? Да не останете наполовина тук?

— Няма как. Или сработва, или не. Но все по-често отказва. — Той измъкна отнякъде малка металическа кутийка. — Преди два дни пък ме прехвърли не на който свят трябваше.

— Как се управлява? — огледа кутийката Христина. — Не виждам…

— През комуникатор, като тези, с които Аугментираните общуват помежду си. Съжалявам, но съм закъснял. Приятен ден!

И… нищо не стана. Аугментираният стисна зъби и погледна кутийката. Нищо. Той затвори очи и лицето му се напрегна. Пак нищо.

— Да го вземат мътните! Вече изобщо не мога да му разчитам!

— На ремонт ли ще го дадете? — попита Христина.

— Не се поправят. Ще си взема нов. — Той хвърли кутийката в кошчето за боклук под масата и излезе бързо от стаята. След няколко мига външната врата хлопна.

— Значи дядо ми е Аугментиран! И е Отговорник на Възела! Урааа! — подскочи Христина. — Така ще… — Тя спря насред думата, срещнала погледа на мама откъм вратата.

— Ще тичаш да станеш Аугментирана ли? — Очите на мама бяха сухи, и много внимателно гледаха ту Христина, ту мен. — Хайде! Върви, де! Няма да те спирам.

Христина се присви и премига. След това се замисли. Накрая вдигна поглед:

— Мамо, защо си се отказала да бъдеш Аугментирана? Честно.

— Надали ще го разбереш, Христинче. Може би ще успееш по-добре след време.

— По-добре да го знам сега, дори да не го разбирам.

Мама се поколеба малко, след това влезе и тихо седна на леглото с наведена глава. Когато я вдигна, в очите й пак имаше сълзи, но гласът й беше спокоен:

— За Аугментираните ние сме като любими домашни животни — обичани, обгрижени, но без право на истински свой избор за нищо. Направляват развитието ни, създават полезни и нужни качества у нас, но не ни питат дали го искаме. Носят отговорност за нас, но не ни оставят ние да я носим за себе си. Някои от тях го смятат за естествено, други имат по-малко или повече угризения… Аз не можех да го приема. Нито да му попреча. Накрая се разбунтувах и се отказах от аугментациите.

— И от хилядолетния живот, свръхзнанието и всичко останало? — хлъцна Христина. — Защо?!

— Защото цената им е несвободата ви. На баща ти, твоята и на Петърчо. И на всички останали. Не съм съгласна да плащам своето благо от чужд джоб.

— Глупости, мамо. Всички са щастливи така. А които не са, могат да станат Аугментирани. Ако ги приемат, де… Никой не страда, че губи нещо, даже не го усеща. На кой му трябва твоята чиста сметка?

— На мен.

— И за какво ти е?

— За да остана човек.

— И нещо промени ли се от това, че ти се отказа?

— Да. Не участвам в това повече.

— И спечели ли някой нещо?

— Аз.

— Голям праз, като другите не знаят!

— Какво мисля аз за себе си ми е по-важно, отколкото какво мислят другите.

— И какво печелиш тогава?

— Себе си.

Мама стана от леглото и излезе.

— Не я разбирам — прошепна Христина, когато вратата се затвори. — Да се откажеш от толкова много заради някаква глупава идея! Ако бях на нейно място…

— И аз. Нашите свещеници много отричат вечния живот, но ако им падне… Така мисля, де. Надали ще мога да се върна обратно да ги питам… Какво си ме зяпнала така?

Христина внезапно се бухна на колене пред кошчето за боклук и бясно зарови из него. Из стаята захвърчаха всякакви отпадъци — смачкани парчета хартия, малки черни кутийки, мръсни чорапи… След миг се изправи с металната кутийка на Аугментирания в ръка и я пъхна в едно чекмедже на масичката.

— Помогни ми да съберем боклуците. Бързо! Събери тези по пода, сандвича с маслото ще го почистя от клавиатурата аз. Ох, то е и гранясало… — Тя бързо тръсна последните боклуци в кошчето и излезе с него. Последвах я.

— Мамо, да изхвърля ли и твоето кошче? Тъкмо съм тръгнала.