Григор Гачев - Описания и схеми на истории от Резервата

Светове от схемата, описана в [[2415|„Едно възможно бъдеще“]], са описаните в [[318|„Извън картината“]] и в [[2414|историята за Петърчо]] 1 1 Първоначално историята за Петърчо си няма заглавие. Едва след публикуването й на http://gatchev.info/stories/stories_bg.html й е дадено името „Ортодокс“. Бел.Борислав. .

Светът от [[318|„Извън картината“]] е на хора, които са смятали прогреса за първично зло, и са се отказали от него напълно. Светът, в който живеят, има някои специални модификации, които пречат на прогреса — виж в описанието му (ако е готово вече :-). Потомците им обаче са забравили пълния отказ от прогреса, и се развиват бавно: Безтелесните са направили поисканите от тях модификации на света според своите цели — те не спират прогреса, а само го пренасочват в друга област.

Всъщност, самото описание [[2415|„Едно възможно бъдеще“]] взе началото си от опит да бъде обяснен светът от този разказ. И претърпя ама наистина много промени и варианти. Отначало нямаше нищо общо с прогнозите ми за бъдещето; те влязоха в него малко преди да започна да пиша историята за Петърчо.

Етиологията и патогенезата :-) на историята за Петърчо е следната:

Беше една вечер, след обсъждане в Клуба по фантастика на предстоящите празници на фантастиката „Таласъмия“ — изобщо първите (кога само е било!). Говореше се за конкурс на тема чисто българско фентъзи — естествено, с таласъми вътре, за да е в тон с темата… Мислех си — колко ли весело би било разказче за среща с таласъми? На средновековен човек, който вярва в тях, но по някаква причина не се плаши? Примерно защото е срещнал малко таласъмче?

Празниците отминаха, идеята — не. Графоманията упорито искаше своето, и накрая реших да й го дам, за да ми олекне. Още повече че твърде често се прибирах късно нощем, твърде капнал, за да мога дори да заспя — и тогава почнах просто да сядам пред компютъра и да пиша нещо, което да ме развесели и поотпусне.

Като начало, реших да заменя таласъмите със самодиви, за по-оригинално. Посочих навъсено на таласъмите вратата, и обявих случая за приключен. Да-да! Прекръстиха се на караконджоли и се намъкнаха през прозореца.

Рационалният ми ум хич не искаше да се примири с изчадия адови без обяснение. И, както се знае, най-лесно обяснява подобни неща не миналото, а бъдещето. И така, Петърчо и Христина се оказаха деца от два свята в бъдещето, единият — средновековен, другият — високотехнологичен, успели да се срещнат и да завържат приятелство. „Таласъмията“ междувременно отмина и се забрави, ама децата не щяха да си зарежат играта по средата…

По костите на историята се трупаше плът, и ги раздърпваше и тласкаше да растат. Не можех да отделям на създанието си достатъчно усилия, и го осакатих, уж временно — оставих го като гол скелет с куп щръкнали по него скечове, с уговорката, че някой ден ще му направя и литературна обработка. Може би. Ако графоманията не ми мине.

Създанието обаче не беше съгласно. Минаваха ден или седмица, и нова част от историята преливаше от главата ми, пръкнала се от натрупаното досега. Вече не аз бутах нея, а тя мен. Решението това да е неголямо разказче за случайна среща, прекратена навреме от бдителни родители, известно време удържаше напора, но накрая рухна. Историята гордо продължи с втора глава, след това с трета, четвърта…

Неведнъж отчаяно се опитвах да насоча към край цялата история — все едно слагах чеп на река. В един момент си казах „Всяко нещо трябва да има край“, и насила забучих такъв, с клетвата нещата да свършат дотук. Ами! Чувствах се като обладан от зъл дух, или поне от психично заболяване, когато двамата дечковци триумфално си обещаха на раздяла да се виждат отсега нататък колкото се може по-често; наложи ми се да напомням на Христина, че не е възпитано да се плезиш на автора си, и да изгледам намусено Петърчо, за да не я подкрепи с аргументи. И да скръцна със зъби на Георги, че това негово Отговорничество на нищо не прилича… И познайте какво стана? Запушена в края си, историята се опита да расте от средата — нови епизоди напираха да се вместят между вече наличните. Аааа! Харесва ми да пиша фантастика, но не да се чувствам като герой на налудничаво и бездарно произведение — автор, изнасилен от творбата си.

Доскоро мислех, че чуваното понякога „вече не аз пиша историята, а тя ме бута“ е писателско пудрене. А сега непослушанието на това бивше разказче ме кара да се превръщам в мрачен и зъл касапин, стиснал литературния сатър и дебнещ удобен предлог, за да го развърти. Тъй де, във всяка история трябва да има и злодей. Ама защо точно на мен ми се падна това, нали уж съм авторът? Не е честно…