Григор Гачев - Царството на сънищата

На изгубилите част от себе си.

— Добър ден, от „Домашен техник“ съм. Вие ли сте поръчали водопроводчик, днес сутринта?

— Да. — Отдръпнах се от вратата и му кимнах да влезе. Докато прекрачваше прага, го огледах изпитателно. Докарваш по още някой лев към пенсийката, чиче? Нищо, ако те бива, лошо няма.

Всъщност, трудно беше да се каже пенсионер ли е, или още не — би могъл да е навсякъде между четиридесет и седемдесет. Среден ръст, слаб. Прошарена, късо подстригана коса. Обикновено, сериозно лице. И огромна кутия за инструменти, която умело провираше през теснотата на коридорчето.

— Какво е протекло?

— Кранът в банята. Насам.

Показах му я и се върнах в хола, при компютъра. След малко обаче инвалидната количка проскърца по коридора откъм детската стая, а след това прозвъня и гласчето на Ели:

— Добър ден!

— Добър да е, момиченце. Да те оставя за малко сама?

Към счупения гръбнак върви колан с две торбички, и липса на спешни нужди, драги — помислих ядно, все едно човекът беше виновен.

— Не, дойдох да гледам. Нали може?… Вие как се казвате?

— Чичо Благо. А ти?

— Елена. Ама ми викат Ели. Чешмата ли оправяте?

— Да. Има нужда от постягане.

— Татко преди оправяше всичко сам, но сега не може, без ръка…

— Ели, остави човека на спокойствие — обадих се аз от хола. — Не може да работи от тебе!

— Ама тате, домашното вече е готово! Искам да гледам как става!

— Не се безпокойте, господине — намеси се водопроводчикът. — Не ми пречи никак. И между другото, имате ли мъничко спирт? Или нещо спиртно?

Въздъхнах тихичко и му налях чашка ракия. Ели беше застанала с количката точно на вратата на банята, и не откъсваше поглед от възрастния мъж. За мое учудване той не гаврътна чашката, а внимателно капна няколко капки на резбата на отвъртения кран и я затърка с парцалче.

— Кранът е здрав, трябва само да се притегне малко. Слагаме спирт, за да почистим по-добре мръсотиите… А сега да почистим и резбата на холендера отвътре. — Той изля още малко ракия на парцалчето, извади от кутията си стара четка за зъби, омота го около нея и бръкна в отвора на щръкналата от стената тръба. — Виждаш ли как светна резбата на крана? Като нова. Харесва ли ти?

— Да! Чичо Благо, откога оправяте чешми?

— Откогато на света има чешми. — Той изплакна парцалчето в легена с водата, намокри го с още ракия и продължи да търка. Едва сега забелязах оставеното до легена празно шишенце от спирт. Сигурно го беше привършил. — Харесва ли ти?

— Да, ама е мъжка работа. Никъде няма водопроводчи… водопроводчички.

— Няма значение какво точно правиш. Важното е да го правиш както трябва. — Чичо Благо отново изплакна парцалчето в легена, избърса отвътре с него тръбата, надникна в нея и кимна доволно. — А сега да сложим кълчищата.

Докато говореше, ръцете му не спираха нито за миг. Гледах като хипнотизиран как те пресукват дълга и тънка нишка от кълчища, как я навиват много внимателно в каналчето на резбата на тръбата. Как след това разбридват на фина мрежа неголямо валмо и го увиват плътно над нишката. За да не се набере тя при затягането, досетих се. И сякаш някой друг вместо мен отбелязваше, че другите водопроводчици просто намотават надве-натри сноп кълчища върху крана, навиват го грубо в муфата, и толкова.

— А ти какво правиш, Ели? Сигурно си известна актриса? Или модна певица?

— Ами не, ученичка съм. В училището долу до светофара, в трети Б.

— А добра ученичка ли си? Какво ще каже татко? — Той внимателно започна да навива крана в тръбата.

— Учи, не се оплаквам — изтръгнах се от вцепенението аз. — Отличничка ми е. Малко изостава по математика, но от вчера се препитваме всяка вечер, и ще оправим оценките.

Да са живи съучениците й, че й помагат да не се чувства инвалид. И директорът, че разреши да продължи да се учи там.

Чичо Благо дозатегна внимателно крана с тръбен ключ. Нагласи го старателно да е точно вертикален и отвъртя централните кранове.

— Лекичко ще овлажнява, докато не набъбнат кълчищата. Утре сутринта ще е идеално сухо.

— Виждам. Наистина сте се справили отлично. — Бръкнах в джоба си да му дам някоя пара отгоре. Той обаче поклати глава:

— Нямам нужда от бакшиш. Нали си плащате абонамента?

Гледаше ме право в очите. Наистина не искаше пари.

— Благодаря ви.

Имах още работа, но до вечерта се справих. Бях се научил вече да движа мишката с крак, и да тракам каквото е нужно по клавиатурата с лявата ръка. Учудвах се как само за шест месеца тя вече беше станала почти толкова сръчна, колкото преди беше дясната. Прегледах домашното на Ели и на бърза ръка я препитах по уроците за утре — беше се подготвила доста прилично.