Григор Гачев - Царството на сънищата

Стиснах зъби, за да сподавя надигналата се болка по Ася. Понякога в такива случаи не успявах да сдържа сълзите си, особено ако няма кой да ме гледа, но този път се преборих. Време беше вече да се науча да живея така. Тя би го искала, за да се грижа за Ели.

Каквото и да е сънувало детето, добре дошло е, щом го радва. А сега е време за работа.

Денят беше чудесен, въпреки че беше малко мрачен и дъждовен. Работата ми спореше екстра — докато Ели се прибра на обяд, бях отхвърлил повече, отколкото целия ден вчера. Вместо да ми звънне отдолу по домофона, за да сляза да я кача, тя беше накарала някой съсед да й помогне до асансьора, и победоносно си отключи вратата и влезе в къщи сама:

— Ехо, татко! Изненада! Тук съм!

— Я! Моето момиче е цял командос! Още мъничко и ще започнеш да се катериш по стени и да прескачаш огради с бодлива тел като Джеймс Бонд — пошегувах се, докато й помагах да съблече якето. — Как мина училището?

— Екстра! Математичката ме изпита днес. Писа ми шестица, и ме помоли да ти предам похвала за мен.

— Ха стига де! Друг път някой получавал ли е от нея похвала?

— Райчо Зубъра веднъж. Ама на него само му се смеят, а на мен целият клас ми се зарадва.

— И не се казва „математичката“, а „учителката по математика“. Ще бъдем ли възпитани, или не?

— Знам де, когато трябва съм възпитана. Няма да сбъркам, не се бой.

— Уф… Друго в училище?

— Нови уроци по четене и писане. А, и по физическо измолих да ме пуснат и аз да хвърлям топка с останалите. И не бях последна! Имаше две момичета след мен.

— Браво! А домашни?

— По математика и английски. — Гласът й помръкна с нота, но не повече. — Ще ги направя, след като обядваме.

И наистина ги направи, без да я подканвам. А вечерта на препитването беше първа отличничка. Май и аз имах малко принос, особено като почнахме да смятаме вместо с числа със страхливи зайци, непослушни патета и накрая — с опърничави магарета. Ели непрекъснато се заливаше от смях.

— Знаеш ли, татко, май математиката ще почне да ми харесва — заяви тя, докато й помагах да си облече нощницата.

— Не мога да го повярвам, фъстъче. Утре сигурно ще си забравила… Я, какво е това стъкло? Защо си го вързала на гердан?

Това, което на пръв поглед ми се беше сторило стъкълце, се оказа парче кристал. Назъбена и очукана отломка, вероятно от заготовка за кварцови резонатори — три от стените бяха под прав ъгъл една към друга, като ъгъл на куб, идеално гладки и прозрачни. Другите три бяха отчупени, и при раздвижване по тях пробягваха бликове от светлината на лампата. Беше омотан с медна жичка, и през нея минаваше бял конец, завързан като огърлица.

— Ами такова… намерих си го. Дай си ми го!

— Ей сега… — Огледах внимателно кристала отвсякъде. За мое учудване нямаше остри ръбове или върхове, на които Ели да може да се пореже. — Ето. И за какво ти е? Ако ти трябва украшение, кажи — ще ти купя. Не да се кичиш с парчета стъкло.

(вече е на осем години, скоро ще й трябват украшения)

(тези от Ася ще й ги пазя, за когато порасне… Ася, Асенце, ненагледна моя…)

— Не е парче стъкло!

Набързо се изтръгнах от задушаващата болка.

— А какво е?

— Ще ти кажа, ама после. Става ли?

— Става. Сега лягай. Няма ли да ти убива, като спиш?… Добре де, ето ти го. Лека нощ, и приятни сънища!

— С гаранция — промърмори усмихнато Ели и ме изгледа. — До скоро, татко!

Нарочно се задържах да разтребя, преди да легна. Докато обаче несръчно надявах пижамата, усещах, че все повече треперя от ужас пред предстоящия кошмар с колата. И че отчаяно искам отново да сънувам уютната къщичка, и топлия селски хляб, и как Ели тича весело между варосаните кирпичени дувари по покритата със стар калдъръм уличка.

И тя също да го сънува. Исках го още повече, отколкото да го сънувам аз.

— Татко, пак ли още спиш?

Нещо ме гъделичкаше по носа. Отворих очи — Ели, отново в гиздавата селска рокличка, се беше надвесила над мен със сламка в ръка и се опитваше да ме накара да кихна.

— Нали си лягам след теб, редно е да ставам след теб — пошегувах се аз, докато разтривах очи.

— Вярно! — сконфузи се тя. — Аз съм заспала вече там, и съм се събудила тук, а ти през това време още не си легнал и заспал там, и няма как да се събудиш тук.

— Точно така — потвърдих, без да ми мигне окото. — Умно момиче си имам!

— Значи вярваш вече?

— Разбира се, че вярвам.

На какво? В какво?

— Добре. Тогава ще ти кажа.