Григор Гачев - Случаят Бенковски

Пламъчето пропука за миг, докато обгърне фитила на свещта. След това мъждивата й светлина се отрази в огледалото и освети лицето срещу него.

Набръчкано лице на старец, много видял и узнал, и още в силата на ума си. Побеляла дълга брада. Червен фес с дълъг пискюл, чиста риза, везан елек. И пронизващ, изпитателен и открит поглед.

Мурад бей доволно изгледа отражението си. Друг може и да би искал да изглежда по-млад или красив, но не и той. Човек има каквото му е нужно за туй, що му е отредено да стори, казват мъдреците.

Отдавна вече се бе стъмнило, време беше да си почива. Утрешният ден го очакваше.

Уважаван човек беше Мурад бей. Минеше ли по улиците, мало и голямо поклон правеше и евет думаше. И плевенският паша неведнъж му бе идвал на гости, и търновският. И често-често идваха богати и уважавани хора отдругаде да го почетат.

Не че имаше голяма власт Мурад — бей да си в забутано старопланинско градче не е кой знае какво. Не че беше богат — дори гяурите чорбаджии биха го купили целия, без да се охарчат твърде. Не че беше и родовит — туй пък най-малко от всичко. Син беше на местен онбашия, и повече от командир на рота аскери не му се полагаше да бъде.

А защото беше умен и мъдър като никой друг. Нямаше за него тайна и у най-прикрития. И най-тежки спорове, дето на живот и смърт изглеждат, уреждаше Мурад бей без затруднение. Речеше ли нещо, като дялан камък пасваше — тръгнеш ли да го местиш, за резил ставаш. И дума да е дал, а да се е отметнал, никой не помнеше. Затуй и пашата честичко му гостуваше, и пътници го посещаваха, и българите снемаха фесове, кога го видеха. Затуй и бей беше станал, без ни от род да е, ни в бой да се е прославил. Ако му дадеше Аллах години, и паша би станал. Затуй и остана градчето мирно по време на големите бунтове на раята по Панагюрско и Белочерковско, дето с аскер ги потушаваха преди няма месец.

Навън беше горещ следобед, та Мурад бей беше седнал на хлад в източната стая на конака. Внезапно вратата й се отвори и две заптиета вкараха вътре пъстроок перчемлия с вързани ръце.

— Избягал бунтовник хванахме, беим. — обади се бимбашията от вратата. — Носеше го реката, и беше несвестен, та Фикри онбашият го закачи с един чепат прът и го изтегли. Когато го свестихме и видя кои сме, измъкна ми ятагана и се опита да ни съсече. Добре, че беше омаломощен, та го удържахме. Да го водим ли в Плевен, че да го обесят, или ти ще го съдиш?

Мурад бей бързо остави чибука.

— Сакън, да не сте посмели да го водите! Пашата е добър правоверен и слуга на султана, ала малко ревностен си пада. Така и преди три години, като хванаха оня Джингиби — веднага го прати в София, и там го обесиха. Ако ми го беше дал да си поговорим, че да го убедя да кротува, такъв шпионин щеше да стане от него, дето по цялата султанска земя няма. А тъй опропастиха талантливия човек… — Мурад стана и взе ятагана от стената. — Излезте сега и ни оставете сами.

Когато аскерите затвориха вратата, Мурад бей я залости отвътре. След това отиде до бунтовника и преряза с ятагана въжетата му. Пленникът беше така изненадан, че не понечи да го нападне.

— Сядай, че да си поговорим — побутна беят към него ниско столче. — Аз съм Мурад бей. Чувал ли си за мен?

— Да. — Очите на бунтовника бързо обшариха стаята. Нямаше накъде да бяга — и вратата, и прозорецът водеха право към стражата, а единственото оръжие наоколо беше в ръцете на бея.

— Тогава знаеш, че държа на думата си. Чуй я сега: ако си поговорим като хора, без да се опитваш да бягаш, ще те пусна, когато свършим. Ще те пусна свободен, ако ще пашата да ме обеси за това. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна изненадано другият.

— Да почваме тогава. — Мурад бей остави ятагана настрани. — Сядай де! Аз си казах името, твой ред e. Как те викат?

Перчемлията седна и подпря глава с ръце.

— Георги. Георги… Бенковски.

— Как попадна в реката?… Бягал ли си от някого? От аскера, дето разори разбунените села? Сам ли беше?… Както ме гледаш, май не. Не се безпокой, няма да искам да си предадеш хората. Сигурно и те са скочили с теб в реката, и са се удавили — дотук доплава само ти.

— Защо ме разпитваш? Какво искаш?

— Да разбера защо се бунтувате. Защо не се опитате да си вземете своето без кръв и оръжие.

Лицето на перчемлията се изкриви в гримаса.

— Точно ти ли ме питаш за това? Все едно не знаеш, че страдаме всеки ден от вас? Че не можем да издумаме дума срещу султана? Че който се опита да си пази своето, пада от ятаган? Че вие, турците, ни имате за животни? Че… Бенковски се задави и повърна на пода локва вода.