Григор Гачев: Случаят Бенковски

Мурад бей се направи, че нищо не е станало.

— Че ако си имате собствена държава, ще можете ли да издумате нещо срещу нея и срещу вашия султан? Коя държава оставя нещата яваш-яваш?

— Ние с нашата държава ще сме съгласни, с вашата не сме!

— Че какво повече ще ви даде вашата държава?

— Свобода ще ни даде! Ще сме равни, и всеки ще бъде съден според каквото е сторил!

Мурад бей се усмихна.

— Че кому е отказано да приеме исляма? Направете го, и веднага ставате равни с турците по всичко. Много от вас го сториха, и не се бунят, доволни са. А вие? Сами не щете доброто, пък сте тръгнали да се биете за него. Защо така?

Бенковски настръхна.

— Аз вярата си не давам! И никой християнин няма да я даде! Не я продаваме срещу сребърници!

— Че какво значение има вярата, ефенди, ако децата ти са гладни и голи? Питат ли те от коя вяра си, или искат да ги нахраниш? Какво ще им отговориш — „Ще стоите гладни, защото аз не си сменям вярата, ще живеете като скотове, и всяка измет ще ви тъпче, няма да идете да учите в Стамбул, ще мизерувате докле сте живи.“ Туй ли ще им речеш?

Въстаникът се поукроти. Продължи да пронизва Мурада с поглед, но не отговори.

— А на всичкото отгоре ги пращате на сеч с тая ваша буна! Разбирам — вашият господ така ви повелява, на смърт да отидете, но вярата да не предадете. То и нашият Аллах така е рекъл, ама кой разумен човек ще го стори? Млад си, Бенковски ефенди, затова си горд и буен, така и трябва. Ала иде ти време да погледнеш с очите на разума, а не на сърцето. Не разбираш ли, че друг е начинът да вземете в ръцете си власт и да струвате добро за своя род? Зная, че ти е трудно да приемеш нещата, и не те насилвам. Помисли, и реши сам.

Бенковски наведе глава. Само да не пресоля гювеча, рече си Мурад бей.

— Добре. Не щете да си давате вярата. Искате така да сте равни на нас. Тъй да е, съгласен съм. Но какво направихте с тая буна? Доближихте ли се до равенството?… Сега турци и българи се мразят по-силно отвсякога заради избитите. И ще бъдете тъпкани по-жестоко! Разбирам, че намеренията ти са били добри, Бенковски ефенди. Но погледни що стори! Ще има ли скоро мир между хората? Ако беше тръгнал с добро и молба, щеше пак да направиш хората да са равни. Може би не веднага, но кое хубаво става бързо?

— Мръсна лъжа! Че може ли нещо да се постигне с мир в тая разкапана империя! Кога българите са постигнали нещо, кога са спечелили някакво право? Мурад бей, чувал съм добро за теб, не предполагах, че ще лъжеш!

Очите на бея се окръглиха от учудване.

— Недей така, Бенковски ефенди! Ти си още млад, но аз съм на доста години, изчел съм много стари книжа, и зная какво е било преди! Някога е имало кръвен данък — от всяко семейство неверници по едно мъжко дете за султански еничар. Къде го тоя данък сега? Със сила и буна ли е отменен, или със султански ферман?… Някога са ви обръщали в правата вяра насила, с огън и меч — сега е забранено, пак със султански ферман! Плащали сте преди куп данъци, сега е един повече от тези на правоверните, и той нищо не е. Жените ви не са можели да сложат гердан, мъжете — да се качат на кон, сега правите каквото щете и я се намръщи някой старец турчин, я не. Някога не е можело да се произнесе дума за друга вяра освен правата — сега Гюлханския хатишериф ви дава собствена църква и вяра. Някога сте били роби, всеки е можел да ви убие за развлечение — сега в Хатихумаюна пише черно на бяло, че за почти нищо не могат да ви бутнат. Как да не се е постигнало нищо! Че вие за последните сто — сто и петдесет години извървяхте пътя от последни роби до почти равни на истинския правоверен. Кажи ми, ако не живеехте сега толкова по-свободно отпреди, щяхте ли да можете да се наговорите толкова народ да се буните? Щеше ли изобщо да ви е до това? А?

Бенковски мълчеше.

— Видиш ли? Ако не се бяхте бунили, за двайсетина години щяхте да вземете и останалото.

— Двайсет години, друг път!

— И по-малко, Бенковски ефенди. Знаеш ли кого гласят сега за министър на образованието в Стамбул? Българин. Петко Славейков го викат. Да е министър на образованието и на българи, и на турци — на четири милиона българи и трийсет милиона турци. И да не ми е името Мурад, ако не стане. И за министър на търговията пак българин гласят. И до още две-три години няма да са само те.

— Не вярвам! А и защо да чакаме години, Мурад бей, когато можехме да си вземем нещата още сега? Вярно е, не успяхме. Но ще дойде ден да ни помогнат отвън — я Европата, я Русия.

— И да ви помогнат, ще е за да ви заробят те. И вашият Джингиби го беше разбрал. Никоя империя не дава помощ без изгода. И тогава ще трябва хем да пълните гушите на новите си господари, хем пак да мислите за свобода. А пък при нас вече нещата са напред, и ние имаме изгода да ви направим свободни, за да работите като за себе си. Вярвай ми, истина ти думам.