Григор Гачев: Случаят Бенковски

Бенковски се намръщи.

— Те няма да ни заробят. Ще ни помогнат да си направим собствена държава. Оттам нататък каквото и да ни правят, все ще сме по-добре.

— Дали ще ви дадат собствена държава? И така да стане, ще ви сложат за султан техен човек. Само дето ще се кланяш вече пред руснака или европееца.

— Ама нашата държава няма да е царство, ами чиста и свята република. И това го е казал Левски, ние така му викаме. Всички ще решават какво да се прави, и така ще става само доброто! — Бенковски тържествуваше: за пръв път през словесната схватка май беше поставил противника си натясно.

— Какво от това, Бенковски ефенди? И републиките си избират цар на няколко години. Познай кой ще го избере всъщност. — Мурад бей лесно се нагаждаше към речника на събеседника си. — Виждам по очите ти, че не ми вярваш. Питай някой учен човек от вашите.

Бенковски мълчеше.

— А и република да е, какво ще изберете? Вдигнахте буна в няколко села. А колко стояха мирни? На всяко разбунтувало се има по сто немръднали. Не е ли това избор?

— Защото се боят от вас! Ако я нямаше султанската армия, всички да са се вдигнали като един!

— Не си прав, Бенковски ефенди. Излез и разпитай из града кои са били съгласни с буната ви. Никой няма да се побои да ти каже — знаят, че аз за думи не съдя. Двама-трима младоци да са, и това е всичко. Хора буйни и горди, но още млади и непремислили нещата, като теб. Старите, улегналите, мъдрите хора са против буната. Защото знаят, че каквото поискат, ще го имат много скоро и без нея. И така е от Охрид до Силистрия. Ще наложите ли няколко селца волята си на цялото Българско? Каква ще е тая република?

— Но те са заспали! Просто трябва да се пробудят, и ще се вдигнат заедно с нас.

— Нали пращахте вече и тук разни ми ти апостоли да ги будите — мислиш, че не знам ли? Просто хората са умни и не си запалиха чергата. И сега народа ти там е под ятаган, а тук добрува. Вие ако сте по-щури от добичета, останалите хора не са.

Очите на Бенковски искряха, но той мълчеше.

— Ще ми кажеш, че си готов на всичко за свобода. Добре. Чух ти доводите, и мисля, че по-лесно ще постигнете своето както аз казах, отколкото както вие сте си наумили. Чрез заставането на влиятелни постове и борбата от тях за правата на народа ви, дори може би и за автономия и после за собствена държава. Ако, разбира се, поискате своя държава…

— Съмняваш ли се? — От очите на Бенковски изригнаха пламъци. Май по негов тертип ще да са рисували българския лъв по разните им тайни истории, дето ги преписват нощем щурите глави, рече си беят. — Че ако един народ не иска собствена държава, народ ли е това?!

— Да, Бенковски ефенди. Мъдър народ, който знае, че великата империя ще защищава правата му много по-добре, отколкото някаква си малка държавица. Колко голяма ще бъде държавата ви в сравнение с Османската империя? Ще ви дадат ли някога всички земи, на които живеят българи? Ще бъдете ли заедно, както сега? Такава държава ще е обречена да е нечий васал и да се кланя някому. А ако сте част от империята на султана, ще сте горди жители на велика страна. Повярвай ми, наистина ти желая доброто.

Сега изборът е твой, Бенковски ефенди. В твои ръце е кантарът, и сам ще решиш коя паница е по-тежката. В едната е приемането на нещата каквито са. Борбата за влияние вътре в империята, за възможността да правите добро за своя род, да се борите за неговите права и за всичко, което поискате. С една дума — борбата за своето, но без кръв.

В другата са бунтовете. Избиването между българи и турци, вечната омраза между тях, която пречи да получите правата, за които се борите. Или ако не с нас — с тези, които ще дойдат след нас. Непрекъснатото разрушаване на постигнатото, и започване отново.

Избирай сам, без да те насилва никой. Аз ще те пусна свободен, каквото и да избереш.

Бенковски подпря чело на юмруците си и се замисли. Беят прикри усмивката в брадата си и посегна към чибука. Допуши го, натъпка го отново с ароматен тютюн, изпуши и него. Вече посягаше пак към кесията с тютюна, когато въстаникът вдигна глава.

— Не ти вярвам, Мурад бей. Може и наистина да мислиш така, но прав ли си? Надали ще изберат някога българин за министър в Стамбул.

— До две години ще са поне трима, Бенковски ефенди. Ще си жив, ще видиш.

— Надали ще съм жив. Нека други стават министри. Моят път е въстанието. Пуснеш ли ме жив оттук, ще го вдигна в собствения ти град. Така че по-добре ми вземи главата веднага. Клел съм се за свобода или смърт — ще си спазя клетвата!