Григор Гачев: Случаят Бенковски

Мурад бей се надигна и го задържа за ръкава.

— Една последна дума, Бенковски ефенди! Сядай малко.

Бенковски въздъхна и седна отново на столчето.

— Представи си как след сто или хиляда години внуците ни ще се учат на това кое е по-ценно — Беят разтвори ръце усмихнато. — И нищо чудно да го учат заедно, едни до други — българи и турци. Не вярвам да им го набиват в главите насила, туй всеки трябва да разбере сам. Може би ще ги оставят да го разберат в спор, като ние двамата. Или пък спорът да е препитването им — научили ли са си урока.

— И какво?

Мурад бей дръпна от чибука и пусна колелце дим над масата, към свещта. То заплува към нея, но спря малко преди да я достигне.

— Ами представи си, да кажем, че им поръчат да играят като артисти в театро. Примерно нашия спор да разиграват, за да видят кой е по-прав в него. Един да бъде бунтовникът, друг — беят. Или пък даскалът им да играе с тях, и той да вземе едната от ролите, и така да ги препитва. Може даже да им дадат дрехи като нашите да облекат, че да забравят за мъничко кои са, и да се чувстват, все едно са наистина ние двамата, и е сега… И още може да им дадат — бунтовникът да е по юнак от всеки друг, а беят — мъдрец, да се види юнащината ли е по-мъдра, или мъдростта по-юначна. А?

Колелцето дим продължаваше да виси над масата, на педя от свещта, без да се разсейва или стапя. Бенковски го гледаше като омагьосан, и в погледа му бавно изплуваше нещо странно.

— Как мислиш, Бенковски ефенди, какъв ли ще е изходът от спора им? Или, ако е изпит, кой ли ще да е правият отговор? След толкова време хората ти или ще са се освободили, или ще са се примирили. И така, и инак свобода няма да им трябва. Има ли как тогава твоят път да е верният тогава? А пък уж всички за децата си живеем. — Беят се усмихна и също се загледа в колелцето.

Бенковски се сепна. Странното в очите му изчезна, и отново просветна пламъкът:

— Може и така да е, Мурад бей. Може тогава мирът и задружието да струват много повече от свободата — особено ако народът ми е свободен вече. А може би тогава ще да се обясняват и теглят тези неща със сметки примерно, или по друг някакъв учен начин. — Той се усмихна дяволито.

Колелцето дим бавно потегли към свещта и очертанията му се заразмиваха леко.

— Казваш, че ще е грешно тогава да се дават отговори, дето са верни сега — продължи Бенковски. — Нали, Мурад бей?

Беят мълчеше. Лицето му беше напълно безизразно.

— Значи пък сега е грешно да се дават отговори, дето ще са верни тогава. Значи всяко време има своите отговори. Така ли е?

Последва кратко мълчание. Накрая Мурад бей попита:

— Е, и?

— Ами ако ще има тогава изпити, както ти ги казваш, и учителите ще искат верните за тогава отговори, нека не карат децата да се обличат като нас и да се правят, че сме ние, и че е сега. Нека го правят, ако искат верният за сега отговор — а той е моят… Времето ми тук свърши. Прощавай.

Единият край на колелцето дим се разкъса, пламъкът на свещта го всмукна и то се изгуби без следа.

Мурад бей наведе глава. Когато отново я вдигна, Бенковски беше изчезнал — без нито звук, без да скръцне вратата, сякаш се беше разтопил в мрака. Сякаш никога не го беше имало.

Беят се пресегна и угаси свещта.

© 2001 Григор Гачев

Източник: [[http://gatchev.info/stories/stories_bg.html|gatchev.info]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/316]

Последна редакция: 2010-07-09 14:18:41