Григор Гачев: Бунището

Гаденето е по-мъчително от всеки път досега. И повърнатото е повече, едновременно жълто и черно в изкривения свят на пристъпа.

Стеф вдига глава. Стените наоколо сега са от нещо кафяво и зърнесто, кал на буци. И светлината, която прониква през отвора отпред, е в цвят, за който няма думи. Или поне Стеф не ги знае.

Той отчаяно тръска глава. Пристъпът трябва вече да е към края си, държи го още от сутринта. Вкопчва се в петното светлина, и то малко по малко си връща цвета. Стените също са си от парчета ламарина, шперплат и велпапе.

Чуват се стъпки, и отворът за миг притъмнява. Хари. Носи оцапан контейнер за синтетична храна, сигурно изровен някъде на другия край на бунището, където конвейерите продължават да насипват.

— Ставай, момче — ухилва се Хари окуражаващо. Зъбите му блестят със сивотата на неръждаема стомана. Сигурно е виждал и по-добри времена, щом си е позволил зъбар, ако и евтинджия. — Искаш ли да изгазиш, трябва да хапваш.

Стеф се обляга на стената отляво — тя е гърбът на стар шкаф, ще го издържи. Поема контейнера и бръква вътре. Привично обира с пръсти мухлясалия горен слой и ги избърсва в парче хартия.

— А ти?

— Не съм гладен.

Кво ли си е намерил, чуди се Стеф, докато гълта насила кашата, гадна като всичко след пристъп. Сто на сто по-гот лапачка, иначе тая немаше сега да е тук.

— Дълго ли те държа този път пристъпа?

— Таман допреди да дойдеш.

Хари не казва нищо повече. Странен тип, мисли си Стеф.

— Хари… Що го прайш тва?

— Казвал съм ти. Като начало — търсят ме. Болен лесно ще се издъниш, и може да ме хванат.

— Що тогава ме довлече, а не ме пречука и зарови? Що ми мъкнеш кльопачка? Пукна ли, нема да те изпея.

Хари мълчи.

— Нема ли да кажеш що те гонят? Некого си клъцнал? Или повече народ? Ченге на стойка? Думай, де! Който те търси, знае кво е.

Хари продължава да мълчи. Надали и този път ще отговори.

— Добре де. Ти си знаеш.

— А тебе защо, Стеф? Дреболии някакви?

— Щото избегах от ТВУ-то. И зарад един магазин. Доде беха още старите улични автомати, беше лесно. Парцал изотстрани връз камерата, да не те видят куките, и лоста. Ама кат ги смениха, стана кофти. Одръстих едно магазинче, и ме щракнали.

— И заради това те гонят? Магазинчето надали е било корпоративно.

— Да не съм луд? Ама за секи случай се покрих тука на бунището. Скоро ли ще го бетонират?

— Надали, още не е и наполовина пълно. Спокойно, по-добре се оправяй.

Ако тая моята има оправия, мисли Стеф.

Не знам какво ти е, човече, каза му Хари тогава. Намериха на бунището четири различни диагностични кита, дето още работеха, и ги пробваха. Само единият, тузарска индийска джаджа, предположи нещо. Стеф не можеше да чете добре, но Хари му прочете диагнозата — атипична мултифокална епилепсия с неустановени огнища. И каза, че това е стандартната диагноза на кита, когато не може да намери от какво е нещо с такива признаци. А, и всичките твърдяха, че Стеф има анемия, не му стигало желязо. Той се смя, ама Хари каза, че наистина можело, и че трябвало да яде по-стабилно. Ама сигурно нямало връзка с припадъците.

— Много ли беше гадно в ТВУ-то?

— Знам ли? — свива рамене Стеф. — Освен там, и на бегом, другаде не съм бил от ей тоничък. По кво да разбера?

Обръща се настрани и се опитва да заспи, но спомените го понасят отново назад.

Обещанието на оня костюмар, че който участва в опита, ще изкяри два дни отпуска, че и добра пара, да си ги изкара гот. Малко те боцват, ама хич не боли, и после плешивковците те разпитват един следобед разни глупости — и толкова. Чиста аванта. И късметът на Стеф, че стоеше до него, и се вреди.

После, преди да вкарат шестимата в стаята, предупреждението на директора, че ако някой се опита да свие нещо от плешивковците, цяла седмица няма да излезе от карцера. И че той лично ще одървари тъпанаря, дето хапе ръката, която го храни. Тук сте, за да станете от боклуци хора. Или поне да се научите да се правите на хора. Ясно ли е?… Ходом марш.

И студеното убождане отзад в кръста (хич не боляло, а? на кого тия бе, смотан!), и странният сън след него — не точно като пристъпите после, ама подобен. Сякаш си се надул, и си станал грамаден като Витоша, или хиляда пъти по толкова и още повече. И летиш като турист в космоса, дето ги дават по телевида, и не знаеш къде почваш и къде свършваш.

И знаеш всичко, и помниш всичко, ако и да не знаеш откъде го знаеш и помниш, щото няма откъде. Прищат ти се ония негърки от рекламата — и си спомняш разписанието на совалките до Момбаса. Помислиш си как ли серат делфините от телевида — и в акъла ти е устройството на отделителната им система. Шашнеш се от тва сичкото, почудиш се вързани ли са двете некак — и блесват неизброими нишки: индексно-базирани асоциативни вериги… Знаеш всичко за всичко. Вече не си човек. Повече си от всички хора на света заедно.