Григор Гачев: Подходящата грижа

— И защо все пак мислите, че това ваше… нещо е, хм, извънземно?

— Като начало, то не е мое! Лина, докарай онова!

След мъничко чух весело топуркане по стълбите.

— Миме, повиках мама, а не теб! И… За кой път вече ти казвам да не пипаш това нещо с ръце?

— Това не е „това нещо“, татко! Казва се Снупи! Аз му го измислих! — гордо вирна нос малката. — Не му ли отива?

Инспекторът гледаше като хипнотизиран безформеното парче зелено желе в прегръдките на дъщеря ми. Приличаше на Чърчил в момента, в който му съобщават за атаката на Германия срещу Англия.

— Отива му — въздъхнах аз. — Чудесно му отива. Само го остави.

Мими се нацупи, но остави внимателно желето на пода. То бързо потече обратно към крачетата й и започна да се трие в тях. Вече бях престанал да настръхвам при гледката. Ако беше опасно, досега не знам колко пъти… Бррр.

— Не може ли да си го държа, татко? Много е гушкаво!

— Не може. И не ни пречи, говорим за сериозни неща. — Не вървеше да й се скарам пред регионалния инспектор по опазването на реда. Едвам бях издействал да ме свържат с него, и нямам представа как се съгласи да дойде лично. Изглежда преименоването им от министри на инспектори покрай идването на извънземните и обединението на държавите беше повлияло благотворно.

Той приглади неволно перчема върху олисялото си теме и се окашля:

— Добре, разбирам. Хм. Виждам, че… наистина не прилича на земна форма на живот… И какво предлагате да направим?

— Да повикаме някой от извънземните, за да каже какво е, и… — Крадешком погледнах към Мими. — Какво да го правим.

Посетителят ми грижливо почисти въображаема прашинка от ревера си и ме изгледа строго под вежди:

— Кажете, хм, това нещо пречи ли ви реално?

— Естествено! Непрекъснато съм на нокти, откакто е наоколо!

— Нямам предвид това. То причинило ни е на вас конкретно, хм, някаква вреда?

Неволно погледнах превръзката на лявата си длан.

— Не. В интерес на истината, не помня такъв случай.

— А това, хм, на дланта ви? Нека бъдем ясни докрай.

— Изгорих се на оксижена… Бях взел под наем един оксижен, и се опитвах да изгоря нещото, но нали не умея да работя с него…

— А нещото, хм, не се ли отбраняваше?

— Не. То по принцип не се отбранява. Биеш го с чук — стои си, и не мърда. Стреляш го — стои. Режеш го с оксижен — стои. На моменти бих казал, че дори се нагласява, за удобство. Вероятно негово, като гледам колко е ефектът.

— Ето, виждаш ли, татко! Толкова е добър, а пък ти само го мъчиш! — намеси се пак Мими.

— Пробвахте ли да престанете да го храните? — намеси се инспекторът.

— Ами… ние май не знаем какво яде. И яде ли изобщо.

— Сандвичи, татко! Оня, гадния, му го дадох на него. Изяде го до трошичка!

Мислено се прекръстих.

— И не само това — чух гласа на Лина зад гърба си. Не бях забелязал кога е слязла по стълбите. — Мисля, че яде боклук.

— Боклук? Не съм го видял да рови в кофата.

— И аз. Но не знам дали знаеш, една къща трябва да се мете и мие от време на време…

— А, знам, естествено…

— Та, от две седмици насам не съм пипвала прахосмукачката. Навсякъде блести от чистота. А преди няколко дни забравих да измия чиниите от вечерята — на сутринта също блестяха. Занесох една в института ми, да я проверят за всеки случай — оказа се по-чиста от съдовете за аналитични реактиви. Струва бая пари един съд да се изчисти до такава степен…

— Защо не си ми казвала досега?!

Инспекторът вдигна длан и ме прекъсна:

— Моля, моля. Както разбирам, досега това нещо не ви е заплашило, хм, по никакъв начин, така ли?

— Така е, но…

— И по никакъв начин не ви е в тежест, или във вреда?

Усетих накъде бие.

— Не желая да треперя повече около това проклето нещо! Не зная какво то може да причини на семейството ми, така че не смятам да го търпя и минута повече! Имам деца, на четири години и на шест месеца, и съм готов на всичко за безопасността им!

Инспекторът бавно поклати глава.

— Разбирам опасенията ви, но… хм… редно е и вие да разберете опасенията на властта.

— Любопитен съм. След като очевидно тя няма страхове за семейството ми.

— Отношенията ни с извънземните, както знаете, са още в начален стадий — продължи той, като старателно не ме чу. — Държат се добронамерено и приятелски, но кой може да каже какви са всъщност? Особено при положение, че очевидно са далеч по-могъщи от нас… Така че предпочитаме да имаме колкото се може по-малко контакти с тях, и да им даваме колкото се може по-малко информация за себе си. Особено по повод наши вътрешни проблеми.