Григор Гачев: Подходящата грижа

— Чудя ти се на акъла. Толкова време и сили похаби да се мъчиш да го изхвърлиш или убиеш, а сега… — Тя ме стрелна с поглед.

Хвана ме яд.

— Ами ако след като то умре, оня извънземен си прибере парите?

Лина подскочи в креслото и очите й се разшириха.

— Или пък ако болестта го повреди някак и го направи опасно? Или ако като умре експлодира, или нещо подобно?…

— Не ми се вярва да си вземе парите — отрони замислено жена ми. — Много лош имидж е, пък те май се безпокоят за имиджа си… Не вярвам и болестта да повреди Снупи по лош начин, или да умре, като експлодира. Нямаше да твърдят, че е безопасен… Но наистина, най-добре викни ветеринар. Аз съм за това.

— Заради парите, или заради експлозията — продължих да се заяждам аз. — Я си кажи истината!

Тя сведе очи.

— Заради Мими… А и… честно казано, жал ми е за него. Да, изглежда отвратително… но ми е симпатичен. Все пак е нещо живичко… На теб не ти ли е жал?

Усетих как се изчервявам.

— Ами… горе-долу…

— „Горе-долу“, или какво?

— Амии… Виждаш ли, като гледаш някого или нещо, без значение дете или животинче… поемаш отговорност. И трябва да си я спазваш. Мисля, че дори към извънземни животинчета… Не знам. Просто така разбирам нещата.

Лина ме изгледа продължително. След това внезапно ме улови за раменете, придърпа ме към себе си и ме целуна.

— Не можехте ли да го донесете в клиниката ми? — заядливо попита побелелялото величие още от входната врата. — Там има пълна лаборатория, хирургична зала, реанимация, а тук…

— Няма как. Ще го видите. — Принципно сигурно можехме да изгребем Снупи с черпак и да го налеем в кофа или ведро, но някак нямахме особено желание.

— Няма ли? Чак пък… Добре, вие си плащате, вие си знаете. Тази маса ще свърши работа за прегледа. — Той се порови из чантата си и измъкна лекарска слушалка. — Къде е животинчето? И, всъщност, ще ми кажете ли най-сетне какво е? Куче? Котка?

— Ето го, пред вас.

Професорът гледа няколко секунди невярващо.

— Това… го е повърнало? Какво е яло?! И всъщност, какво е?

— Не, не е повърнато. Това е пациентът. Извънземен домашен любимец.

— Казва се Снупи — доуточни Мими иззад мен.

Професорът гледа известно време като зашеметен, след това внимателно прибра слушалката обратно в чантата. Извади термометър, погледа го с празен поглед и също го прибра. Клекна до зеленикавата локва и се зачеса по плешивото теме.

— Мдаа… И… какво му е?

— Болен е — осведоми го важно Мими.

— Разчитаме на вас да ни кажете — допълних аз.

— Мдааа… Извинявайте, може ли чаша вода?

След като я изпи на един дъх, ветеринарят като че ли се посъвзе. Затвори ципа на чантата си и ни погледна загрижено.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но… Нямам никаква представа от този вид. Не зная даже какво е животното, да си призная. Не бих смял да твърдя, че е животно, а не растение, примерно.

— Животно е! Нищо, че е зелено! — възмути се Мими. — Гали се, яде… Преди да се разболее, де.

— Имах предвид, че нямам абсолютно никакво понятие от него. Нямам дори представа откъде да започна… Откъде го имате?

— От базата на извънземните, знаете я.

— Аха. Ами, единственото, което мога да ви препоръчам, е да се обърнете към тях. Те би трябвало да знаят повече от мен.

— Не е лесно. Знаете, властите не разрешават лесно контактите с тях…

— Не зная какво друго да ви посъветвам.

Погледът ми падна върху Снупи, след това върху щерката, и усетих студена решимост.

— Не бихте ли могли да ни съдействате за това, като човек с положение и авторитет? Като се има предвид, че реално не ви беше по силите да бъдете от полза… — Посегнах да прибера разплащателя от масата.

— О, сигурно бих могъл — разбърза се внезапно професорът. — Министърът… пардон, инспекторът по здравеопазването ми е състудент. Един момент, сега ще се обадя…

За сетен път се уверих, че е полезно да си богат.

Този път Бьорн не се задоволи само с кратка прегръдка. Натопи в Снупи ръцете си с разперени пръсти, и ги държа така към петнайсетина минути. Когато ги извади, лицето му беше сериозно.

— Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но съм обезпокоен. Снупи никак не е добре.

— Какво му е? — Мислено се благодарих, че Лина беше извела Мими на разходка.

— Как да ви кажа… Липсва му подходяща грижа.

Бях като втрещен.

— Но ние се грижим за него! Прекарваме време с него всеки ден… дъщеря ми на практика по цял ден. Храним го… Хрумва ли ви нещо друго, което трябва да правим за него?