Григор Гачев - Подходящата грижа

— Опъваш се, а? — изсъска Николайчо. — Ще те срежа на две, ще видиш ти!

Следващият удар остави драскотина по мраморния под отдолу, но дори тогава имаше останали нескъсани нишки, невидимо тънки, които мигновено после се удебеляваха и придърпваха половинките.

— Мономолекули? — прошепна Лина.

— Какво?

— Мисля, че тези нишки са мономолекулни — посочи ги тя. — Ако е така, надали в къщи имаме нещо, способно да ги среже. А и не само в къщи. Правим опити с такива в института — режат се само с плазмен нож.

— Ако донесем от института ти плазмения нож…

— И тогава не вярвам да успеем. Помниш ли как Бьорн каза, че Снупи ще оцелее дори в двигателите на фотонен звездолет?

Дааа… Започвах да мисля, че човечеството надали разполага с технология, която да може да среже Снупи на две. Дори ако тя се казва Николайчо.

— Това Снупи е прекалено жилаво! — запротестира накрая съседското хлапе. — Нямате ли някаква играчка, дето да е по-лесна за чупене?

— Не, не, нямаме! — уверихме го с Лина един през друг.

— Не е вярно! Мими ми е казвала, че има… Олеле! Олеле, страх ме е! Снупито ме гони! — Николайчо бързо отскочи, и се закатери по масата — Снупи се беше опитал да се погали в краката му.

— Не се бой, той ти се радва… — опита се да го успокои Лина.

— Не е вярно! Не ми се радва!

— Вярно е. Точно така се радва и на Мими. Ето, виж. — Снупи междувременно отново се беше лепнал за Мими.

— Не е вярно! Не искам такава играчка! Дето не ще да се чупи…

След седмица-две Николайчо все пак превъзмогна страха си, и прекарваше всеки ден поне по час у нас. На моменти Снупи започваше да го предпочита пред Мими, и когато тя видеше това, преставаше да се оплаква и се заемаше да го тормози с всички сили. Домът ни вече беше оборудван с абсолютно всички инструменти, които смятахме за безопасно да връчим на децата. А родителите на Николайчо ни бяха благодарни от сърце — баща му сподели наскоро на бира, че някои играчки вече преживявали по седмица и повече, преди да бъдат потрошени…

Снупи цъфтеше от здраве и щастие. Не мога да отрека, че и ние с Лина от време на време спомагахме за това. Бяхме забелязали, че ядосаме ли се един на друг, или на каквото и да е, е най-удобно и полезно да си го излеем на Снупи. А напоследък забелязвах, че и Мими си излива яда върху него, когато нещо не е наред.

— Чудя се дали онези Ренди не са живеели също на семейства — споделих една вечер, след като вместо да се скараме с Лина, бяхме били Снупи до капване, и целият ни гняв се беше изпарил. — Такъв домашен любимец сдобрява семействата много добре.

— Възможно е — усмихна се Лина. — Но ми се струва по-вероятно друго.

— И то е?

— Бьорн спомена, че те са били агресивни войнолюбци, които са владеели цялата галактика.

— Да, помня. Но какво от това?

— Че нито веднъж не си се хванал да изведеш дъщеря си да си играе.

— Какво общо има пък Мими?!

— Когато извеждаш едно дете на игра, го гледаш какво прави. За теб не знам, де, поне аз го гледам…

— И аз, естествено!… И какво си видяла?

— Доскоро Мими никога не се биеше с децата за нищо. Никога не се е опитвала да вземе играчката на някого, а ако някой вземе нейната, просто му я оставяше. А сега, закачат ли я, моментално налита на бой, без никакви задръжки. Взела е страха даже на по-големите деца, никой не смее да й се опъне. Напоследък непрекъснато й се карам, за да не започне да тормози другите деца с и без повод.

— Да не искаш да кажеш, че Снупи я учи да бъде побойничка?

— Направо го казвам. И мисля, че нищо чудно онези Ренди да са създали Снупитата точно за да учат децата им да са агресивни и брутални.

Направо подскочих.

— Значи… значи затова са толкова любими на извънземните раси!… И затова Бьорн ме помоли за дискретност — за да не се разпространят масово сред земните жители! И да не станем ние заплаха, новите Ренди…

— Чак сега ли го разбираш?

Идилията обаче беше прекъсната внезапно. След като една вечер Мими и Николайчо направо бяха надминали себе си, дъщеря ми гордо се яви на сутринта в трапезарията не с едно, а с две парчета зелено желе.

— Това е Снупи — поясни тя гордо, и посочи онова, което се лееше след нея и се опитваше да обгърне крачетата й. — А това е Скуби. — Тя кимна към другото, което носеше в прегръдките си, и се опита да го връчи на Лина. Лина изпищя, отскочи, спъна се в креслото и се бухна в него.

— Мими, откъде взе това второто? — почти изкрещях аз.

— Това не е „това второто“, а Скуби, татко!