Григор Гачев - Подходящата грижа

— Благодаря ти! Жива да си ми, че ми помогна!

— Благодари на Лина, заради нея го направих, нали сме съученички. Пък и…

— Страхотно го направихте! Добре, че този тъпанар се хвана и повярва, че излъчвате пряко. Метнахте го един път!

— Защо да сме го метнали? — учуди се театрално Жени. Техникът с камерата се изхили. Усетих как кръвта ми се смръзва.

— Ако инспекторът разбереше, че предаването не е излъчвано, колко работа щеше да свърши, Яворе? Пък и ние сме журналисти, трябва да ядем нещо. Новината си струваше…

Наглед извънземният беше едно към едно шведски турист — светлоок и русоляв, започнал да оплешивява, симпатичен и усмихнат. Беше невъзможно да се познае на вид, че това е безупречно изработен скафандър, направен за наше удобство и комфорт, и че съществото вътре всъщност изглежда един господ знае как. Усещането за най-обикновен, приветлив и добродушен човек беше пълно. Контрастът с намусения и мрачен мой вчерашен познайник, който го водеше — също.

— Казва се Снупи — осведоми го Мими, докато галеше зеленото желе. Бях се отказал вече да й повтарям да не го пипа с ръце. Добре че поне не го пъхаше вече в креватчето на Явор-младши.

— Приятно ми е да се запознаем — усмихна се извънземният. — Аз се казвам Бьорн. Може ли да гушна Снупи за мъничко?

Мими му подаде усмихната нещото, той го прегърна, погали го и го притисна до себе си за момент. След това внимателно й го подаде обратно:

— Благодаря ти. Искаш ли сега да го разходиш малко?

— Няма ли да ни го вземете? — грейна обнадеждено Мими.

— Не, няма. Не се безпокой.

Когато входната врата се затвори, изгледах въпросително Бьорн. Той се облегна в креслото и се усмихна.

— Най-напред бих искал да ви успокоя — това същество е абсолютно безопасно. Вероятно е едно от най-безвредните неща, въобще познати на нашата раса.

— Мда… А какво всъщност е то?

— Домашен любимец. Животинче.

— В смисъл, някакво извънземно куче или котка?

— Нещо такова. Имате ли десетина минути време за подробностите?

— Да, слушам ви…

— Някога е съществувала свирепа, войнствена и агресивна раса — така наречените Ренди. Владели са цялата галактика в продължение на около седемдесет милиона години. Смазвали са всяка цивилизация, която се е опитала да ги застраши, и са създали невероятно количество какви ли не неща.

Преди около шест милиона години Рендите започнали жестока вътрерасова война. Тя на практика ги унищожила като цивилизация — останали толкова малко от тях, и толкова отслабени, че другите цивилизации, обединени в съюз, успели да ги доунищожат. Огромната част от създаденото от тях било изгубено завинаги. Но не абсолютно всичко — понякога се откриват запазени неща или информация.

Това, което видях, е едно от техните създавия — псевдобиологичен вид, създаден специално, за да бъде домашен любимец. Популярно е сред доста раси, между тях и моята.

Накратко, създанието е възхитително. Храни се с отпадъци — каквото е отпадък според ситуацията. Разлага ги до елементи, безвредни за околната среда, каквато е в различните случаи. Консумира всякаква възможна енергия пряко, ако това не ощетява собственика им, или ако той им я предаде за консумация. Много често не разбираме по какво то прави преценка, но тя винаги е безупречна. На практика е буквално неуязвимо — в състояние е да оцелее в двигателите на фотонен звездолет, нямаме идея как. Не зная дали си представяте какво означава това…

— Анихилация на антиматерия и материя — кимнах. — Най-адският котел, който теоретично може да съществува във Вселената.

— Точно така. То остава живо там вътре… Не причинява вреда на околните при никакви реално представими обстоятелства. И след като веднъж се привърже към собственик, никога не го изоставя. Това е.

Инспекторът почервеня и се наведе напред:

— Тоест, господинът тук е блъфирал, че ще ми го предаде? Хм… — Той ми хвърли унищожителен поглед зад гърба на извънземния.

— Нямал е как да го знае. — Бьорн се усмихна дяволито. — Даже ние не сме в състояние да отнемем този домашен любимец от него. А и не е необходимо — кой да е предмет наоколо е по-опасен за него или децата му от Снупи.

— Хм… Радвам се, че е така. И се надявам това да приключва проблема. — Инспекторът отново ме изгледа кръвнишки.

— А как все пак съм се сдобил с него? — попитах аз. Направо ми беше паднал камък от сърцето след уверението на извънземния. И след трите седмици денонощно треперене.