Григор Гачев - Случаят Бенковски

Последва дълго мълчание. Накрая Мурад бей се смили:

— Няма да можеш, Бенковски ефенди. Нито с Гьоре Бъчвата, нито с Кючук Стояна, нито с други като тях. Със Станковото момче може и да можеш, ама то още е на седемнайсет, няма да успее да се опази от ножовете на Кючук Стояновци. А и да порасне, пак няма да може — трябва да стане като тях. Нито пък ти ще можеш да стоиш ден и нощ до него, да го пазиш… Прав ли съм?

Бенковски продължи да мълчи.

— Мислиш, че и другите са като теб, Бенковски ефенди, но не е вярно. Видял ли си един друг такъв, дето да живее и диша за свободата, и да е готов на парчета да го режат за нея? Да вярва така, че нищо да не може да го отклони, като теб? И като ходи по улицата с голи ръце, султанският аскер да бяга да се крие от него? Единствен си. На всички други интереса е да добруват както са си сега. Не ти ли го обясни Кириак Стефчовия за четирите сахатя, докато си хортувахте?

Бенковски наведе глава.

— Виждам, че ти го е обяснил, и че си го разбрал. Сега разбери нещо от мен. Опитваш се да насилиш другите да приемат твоето, защото мислиш, че то е по-добро за тях. Но те искат друго, свое — и ще са щастливи с него. Твоето няма да разберат. И да намериш начин да им го дадеш, ще те ругаят и проклинат за него.

Мислиш, че българите са като теб — но те са като Кириака Стефчов, като хаджи Иванчо Карагьозоолу, като даскала по география и като Радко ковача. Различни иначе, но в едно еднакви — искат да са добре, а не да са свободни, и да получават даром. И бръкнеш ли в интереса им, те предават без колебание — и охотно ще се убеждават сами себе си, че и един друг, че са прави. Че са нямали как иначе, и че така е трябвало.

Това са хората, за чиято свобода се бориш. Не е ли време да приемеш, че не са като теб? И че ако искаш да са щастливи, трябва да им дадеш каквото те искат, а не каквото ти искаш?

Време ти е пак да избираш. Не между идеали на книга, а в живота. Между това да помагаш за доброто на хората си, каквото те го искат — и това да направиш каквото можеш, с каквито хора имаш, каквото реално ще се получи. Решавай сам какво ще е то — и избирай.

Много чибуци изпуши Мурад. Навън притъмня напълно. Беят стана, запали свещта на масата и отново седна търпеливо. По едно време Бенковски вдигна глава и погледна Мурада право в очите.

— Избрах.

— Думай.

— Оставам на своето.

Мурад се опули.

— Не го вярвам, Бенковски ефенди! Не искаш ли доброто на хората си?

— Искам го. Докато с теб говорим, моите хора страдат. По законите пише всичко, но как е в живота? Съдят си ги като роби.

— Не си прав! — едва се сдържа Мурад. — Някога някого да съм отсъдил несправедливо? Теб например? Или който и да е друг?

— Хе-хе — ухили се Бенковски, и Мурад изтръпна. В тая усмивка нямаше и капка веселие или радост. — Бил съм единствен, казваш. А като тебе колко са, Мурад бей — да съдят справедливо и без да гледат кой какъв е? Аз не съм срещал друг като мен, прав си. А ти друг като тебе срещал ли си, за сигурно три пъти повече години?

Беят се умълча за миг. После тръсна глава:

— И да не съм, Бенковски ефенди, това нищо не променя. Твоите хора мислят както ти казах. Предпочитат мира, спокойствието, лесното, келепира — дори ако ще ги унижават. И утре ще са още по-такива — ще уважават тарикатите, а свестните ще считат за луди. И да им дадеш свободата даром, официално ще те почитат, а на маса ще говорят как си бил всъщност просто разбойник, ама уцелил келепира да си остави името. И ще го повтарят, за да не ги е срам от себе си. Така ще мисли народът ти утре!… Прощавай, че ти го казвам — лоши думи са. Ала ако не са верни, стани и ме заплюй!

Бенковски отново размисля дълго. Но когато проговори, в очите му отново гореше старият огън.

— Верни са, Мурад бей. Може и наистина народът ми така да мисли утре. Но аз живея днес, и се боря днес. Не ме е грижа за какъв ще ме мислят правнуците, и дали ще ги е срам от себе си. Искам да не ме е срам мен, сега. Нека за утре мислят които ще живеят утре.

— Не ми се сърди, че ти го казвам, Бенковски ефенди — ала съм по-мъдър от теб. Потомците ти няма да се радват на свободата ти. Станат ли те свободни, и остане ли велика Империята, утре ще завиждат на нас, турците, и ще те проклинат за погубения келепир и благ живот. Такива като теб повече няма да има.

— Мъдър си, Мурад бей — ала нещо не си разбрал. Плюем ли по свестните, значи ни е срам от себе си. А докато можем да ни е срам от себе си, ще има и такива като мен. И останалите ще ни смятат за разбойници и престъпници, и ще ни ругаят, за да заглушат срама си — но винаги ще ни има… Време е да тръгвам. Сполай ти за справедливостта.