Григор Гачев - Случаят Бенковски

— Леке, ама с пари. Не щеш да говориш с него повече? Намери тогава друг. Или си пробвал, и другите са ти отказвали направо? И затова си стигнал до заплаха — бил е последният богат българин в града?… И сега пари отникъде. Ех, Бенковски ефенди! Аз ли да издържам буната ти?… Имам тук петдесет жълтици, спастрени за черни дни. Ето, вземи ги.

— Дръж си ги! Още не съм стигнал дотам да искам от теб подаяния, за да те свалям! И не ми се подигравай!

Мурад бей сдържа усмивката си.

— Не си виновен ти, Бенковски ефенди. Такива са хората, дето ще им даваш свобода… Добре тогава, ще ти намеря нещо, дето можеш да приемеш. Днес минава оттук едно момче от Бяла черква, Кириак Стефчов го викат, разбира и от политика, и от търговия, и е богат. Ще мине следобеда при мен, ще го задържа докъм вечерта. Ела тогава, ще ви оставя да си поговорите. Няма да ти е лесно, но убедиш ли го, ще имаш злато да въоръжиш цяла армия.

И да я наемеш, добави наум беят.

Бенковски измърмори нещо и излезе. Мурад бей поклати глава, взе доноса и пъхна края му в гърненцето на чибука. Изчака, докато огънят почти докосне пръстите му, и запрати гнусливо догарящото парченце хартия през прозореца.

— Сядай, Бенковски ефенди… Боли ли те раната?

— Нищо, ще мине — намръщи се Бенковски. — Сега вече имаш за какво да ме вкараш в зандана. Защо ме викаш чак след три дни?

Мурад бей се усмихна.

— В зандана се вкарва, когато ти нападнеш с оръжие друг. А Фикри онбашият твърди, че Кючук Стоян е нападнал теб… Как точно се скарахте?

— Я ми кажи, Мурад бей, Радко ковачът издал ли ме е?

— И с него ли си говорил? — присви вежди беят. — Не знаех. Но не вярвам да е тръгнал с теб.

— И аз не повярвах да ме е предал. — пое си въздух Бенковски. — Нищо че наистина ми отказа тогава. Боеше се за дъщеря си.

— Правилно ли се сещам, че Кючук Стоян го е наклеветил пред тебе?… Ти не си му повярвал, и той се е сетил, че знаеш истината за него. И че като си разбрал какъв е, пътят му да стане голям човек е затворен…

— И останалото онбашият ти го е разправил. Откъде го е видял?

— През прозореца на кръчмата. Кючук Стоян те попитал нещо, ти си се навел да ровиш в торбата си, и той те издебнал и те ръгнал в гърба.

— И това ли е видял?

— И не само това. Каза, че си сигурно сам шейтанът, че човек от майка раждан, и току-що наръган в гърба, не може за едно мигване на окото да вземе ножа на изверг като Кючук Стоян и да му среже гърлото като на пиле. А Фикри е видял бая нещо, и окото не го лъже. И аз даже се чудя.

— Не знам. Като че ли някой друг го стори заради мен… Помня ясно само, че онбашият влезе и ме завари с ножа в ръката, над трупа…

Мурад се усмихна.

— Фикри каза също, че не би посмял да ти излезе насреща, ако ще да е с пушка, а ти с голи ръце. Друг път не съм го виждал така да се бои от някого, а неведнъж е водил потери след убийци. Смей се… Бунт може и да не вдигнеш, ама виждам от прозореца, че аскерите гледаха да не са ти на пътя, като идваше.

— Ще ме съдиш ли?

— Ако съдя такива като теб, градът ще потъне в насилвачи.

— Тогава защо ме викна?

Мурад бей взе от масата нещо, увито в парцал, и му го подаде. Бенковски го разви, и на лъчите на слънцето проблесна острието на нож.

— Стояновия? Не… И е чудо. Като бръснач.

— Нащърбен ли е някъде?

— Не, защо?

Беят се наведе и измъкна под масата голяма пръстена паница. Беше пълна с парчета от големи цигански пирони, насечени сякаш със старовремска бойна секира.

— Преди един сахат Радко ковача ми го показа какво може… Армаган ти е, от Радко. Нож като за теб.

Бенковски уви ножа в парцала и го прибра в пояса си.

— Благодаря. Само затова ли ме викна? Или за още нещо?

— Като гледам, май и даскала по география ти е отказал? Не го виждам да се занимава с друго освен с школото.

— Врели-некипели — преля горчилката на Бенковски. — Колко милиона сме били ние, па колко Турция, какво оръжие, каква огнева мощ, па политически ситуации, па Бисмарк и Франция, и Елзас и Лотарингия… Какво общо имаха те пък с нас, не можах да разбера.

— А иначе е много запален по свободата на България, нали? Само дето чака някой да дойде да я донесе на тепсия. Не вярва, че можете и сами… А дали е нужно, не се и замисля. А?

Бенковски мълчеше.

— А ти замисляш ли се, Бенковски ефенди?

— Казал съм вече какво мисля.

— А условието ми помниш ли? Като събереш армията си, да дойдеш и да ми кажеш що за хора са. И ще построите ли с тях чистата и свята република. Ако не можеш да намериш повече хора, казвай.