Григор Гачев: Случаят Бенковски

Машаллах и пак машаллах, рече си Мурад бей. Честен ли е, прекалено горд ли — не знам, но е огън и пламък. Сега разбирам защо заради шепа селца пратиха армия.

След това стана и закачи ятагана на стената.

— Не ми трябва главата ти, Бенковски ефенди. Върви и вдигай въстание… Не ме гледай така, а върви! Ще наредя на стражата да те пусне свободно, и да не те закача из града, каквото и да правиш. Но ще искам от тебе нещо. Като си събереш армията, погледни я какви хора е. И ела ми кажи ще направят ли тези хора твоята свобода и равенство, или ако победите, ще забият най-първо на теб нож в гърба — да не им пречиш да тъпчат другите. Няма да те спра да се върнеш при тях после. Става ли?

Бенковски продължаваше да гледа невярващо.

— Бимбаши! — провикна се Мурад през прозореца.

— Тук съм, беим! — чу се глас отвън.

— Уговорихме се с бунтовника. Пусни го да излезе, и кажи на хората си да не го закачат, каквото и да прави. Трябва му малко време, за да се успокои и да му просветне пред очите.

— Викал си ме, Мурад бей. Какво става, уплаши ли се вече?

— Сядай, Бенковски ефенди. Осман, донеси две кайвета. Двойно преварени… Как върви буната? Много ли армия събра?

— Не ми се смей, Мурад бей. Няма да мирясам. Ще видиш, когато се вдигнем!

— То немирясването хубаво, ама вдигането ще го бъде ли? Ще доживея ли да събереш хора?… Рачо от Долната махала — хубаво, ама той сутринта от леглото е в кръчмата. Голям бунтовник ще е… А Гьоре Бъчвата? Или Кючук Стоян?

— Кючук Стоян не е пияница. И също не обича властта ви.

— Един точно определен бей не обича — мен. Казал ли ти е защо?

— Да. Осъдил си го несправедливо, допреди година е бил в зандана.

— Дали е несправедливо питай Биляна, на Радко ковача дъщерята. Дето Стоян я насили, и тя после пометна. Вместо да ми е благодарен, че го вкарах в зандана, да не го убие Радко… Пази се от тоя човек. Мисли си, че света е заради него, и че само той е истински, а пък другите хора са сенки, бостански плашила за правене с тях каквото щеш.

— И кои още съм събрал? — смени темата на разговора Бенковски. — Колко твои хора ме следят?

— Николко. Просто знам кой в града ще е с теб. Тези тримата, и един-двама от по-младите момчета. Май не си говорил още с тях — хубаво, върви ги хвърляй на сеч, щом не ти е жал. Още мома не са целунали… И може би и даскала по география, той е учил в Русията, може и да можеш да го уговориш. Другите няма да тръгнат с теб.

— Сигурен ли си?

Беят стана и залости вратата. След това измъкна от елека си лист жълта хартия и му я подаде. На нея с разкривени букви пишеше:

„Уважаемий наш бей, Мурад, да се тачи името ти и да пребъде добруването ти!

Днеска при мен мина някакъв мъж, представи се като Георги Бенковски. Млад, среден на ръст, пъстроок. Уговаряше ме да подкрепям буна срещу негово величество султана, дано нямат край дните му и щастието му. Заплаши ме, че не дам ли сто жълтици за оръжие и храна, лошо ми се пише, а дам ли ги, като се освободи България, ще се помага за търговията ми с гайтани. И понеже ме беше страх да не ми стори нещо, обещах му ги. Ала вместо да му ги дам, ти пиша — опасен е този човек за султана и империята, прати да го хванат и го вкарай в зандана. Моята търговия с гайтани ще върви по-добре в голяма и велика империя като Османската, а не в малка, па и свободна България.

— Стой спокойно, Бенковски ефенди! — сряза тишината като нож гласът на бея. Беше застанал до прозореца. — Тръгнеш ли да убиваш, няма да те пусна от двора!

— Предател! — изхърка Бенковски. Скочи към вратата, след това казаното стигна до него. Извърна се и впи поглед в Мурад бей.

— Не ме гледай като аслан, а се успокой. И кажи едно сполай, че тоя донос стигна точно до мен. Иначе сега щеше да си в зандана.

— Тоя жив няма да остане! Рано или късно!

— Защо?

— Защото е предател!

— Откъм твоя край на хартията — да. Откъм неговия е човек, който си пази децата и богатството от престъпник. Не го ли разбереш, няма да можеш да го убедиш — а той няма да ти даде пари, ако не те разбира. Другото е изнудване, или пладнешки обир. В името на свободата, справедливостта и равенството…

Бенковски омекна.

— И какво сега? Ще ме осъдиш за обир?

— Нищо не си му взел още, така че няма да те осъдя. Но си помисли — ще направиш ли чистата и свята република с обири? А?

Бенковски мълчеше.

— Пари ли ти трябват? Добре, вземи му ги — но не насила. Убеди го!

— Тоя циция? Този… Леке!