Григор Гачев - Царството на сънищата

Огромен селски двор. Зад гърба ми — къщичката, бяла и спретната като в приказка, с червен керемиден покрив. Обор от едната й страна, плевник от другата, пред нея — няколко асми, проснали се върху яко дървено скеле. Широка градина, пълна с какво ли не — домати, краставици, фасул, най-различни подправки. Тук-таме цъфнали плодни дръвчета — праскови, череши, ябълки. И весела врява на птички из клоните им. Всяко листенце, всяко стръкче искри, покрито с бистри капчици сутрешна роса. Нисък варосан кирпичен дувар, покрит с кафяви, обрасли със зелен мъх керемиди. Настлана с камъни пътечка към приветливата, висока до гърди порта. Встрани от пътечката — зидан кладенец, и кобилица над него. И всичко това — огряно от топлите лъчи на утринното слънце.

Наплисках очите си с кристалностудена кладенчова вода, изплакнах ведрото, влязох в долепения до къщата обор и се заех да доя кравата.

(откъде зная как се дои крава?)

(откъде зная, че изобщо имаме крава, и че трябва да я издоя?)

(откъде зная да взема ведрото, че отвън ще има кладенец, на който да го изплакна…?)

Докато млякото кипваше в окаченото над огнището котле, изведох кравата на тясната калдъръмена уличка, точно навреме, за да я подбере със стадото краварят. Вече не се питах откъде зная това или онова. Насън всичко е възможно. Извадих от кладенеца и лиснах няколко ведра вода на градината, хвърлих слама в обора и критично изгледах тора — другата седмица трябваше да го изрина.

(и другата седмица ли ще съм тук?)

Когато се върнах, Ели беше сложила масата — хляб, прясно домашно сирене и топло мляко — и ме чакаше нетърпеливо. Докато закусвахме, й се радвах как лапа със светнали очи — не бях я виждал да яде с такова желание от катастрофата насам. После се усетих, че също се тъпча като невидял. Тази простичка храна беше по-вкусна от всичко, което бях ял напоследък. Сигурно защото всичко беше домашно и прясно.

(или защото е насън)

(ако пък детето и наяве ядеше така…)

— Хайде да разгледаме наоколо! — заяви Ели, след като привърши с яденето, и безцеремонно се избърса с престилката на роклята.

— Възпитаните деца не се бършат така — укорих я по навик.

— Нали сънуваме? Насън може всичко — заяви тя и ме изгледа дяволито. В първия миг си глътнах езика, след това мислено махнах с ръка. Какво значение има за възпитанието на истинската Ели какво я сънувам да прави?

Ако на сутринта си спомнях всичко това, на всяка цена щях да го опиша. Веднага щяха да ме признаят за писател. Или дори за поет. Старите кирпичени стени, свежият въздух, миризмата на топло мляко, песните на птичките отвън… Градско чедо съм, израсъл съм между панелни блокове, родителите ми също бяха граждани, бабите и дядовците — също. Никога не съм си имал село, от което да черпя спомени, и по което да тъгувам. Но мястото, където седях, беше… уютно. И някак си го чувствах като дом. Много по-силно, отколкото сивата панелка.

(на миг оттук, и едновременно — отвъд безкрая)

Невисоката дъсчена порта на двора се затваряше с дървено резе, еднакво достъпно и удобно и от двете й страни. Излязохме на калдъръма отвън и се заоглеждахме.

— Здрасти, комшу! Добре дошъл! — обади се женски глас зад нас. Обърнах се — над ниската плетена ограда на съседния двор ме гледаше усмихната до уши възрастна жена. — Останало ли ви е малко мляко?

— Да, да, разбира се! — усмихнах се и аз, неочаквано за себе си. Надали бяхме изпили с Ели и половината от издоеното мляко. Претичах до къщата и донесох котлето.

— Благодаря ви! — пое го жената. — Елате по обед, ще има топла пита и вкусен боб! Харесва ли ви тук?

— Страхотно е! — заяви Ели. — Приказките на Сънчо ряпа да ядат!

— А… — Поколебах се за момент, след това любопитството надделя. — Къде е това тук?

— Просто си е тук — сви рамене жената. — Наоколо. Къде да е? А, щях да забравя. Стрина Стана съм. Мъжът ми, Миле, е зад къщата, прекопава градината. И той ще се радва да ви види, да се запознаете. А вие как се казвате?

— Елена. Ама ми викат Ели.

— Аз съм Виктор.

— Заповядайте на обяд. Аз дотогава ще посвърша нещо.

Тя понесе котлето през чистия, чудесно подреден двор и изчезна зад боядисаната в зелено врата на къщата. Помислих с възхищение, че не съм виждал досега човек, толкова гостоприемен и щастлив от непознати.

Продължихме надолу по слънчевата калдъръмена уличка, като непрекъснато се оглеждахме. От двете й страни се нижеха спретнати дворове. Кирпичени дувари се редуваха с дъсчени и с живи плетове. От приветливите къщурки зад тях често долитаха шум от работа или весели гласове. Изобщо не се сетих да помня къде и коя точно е нашата — не зная защо, но бях убеден, че няма да я сбъркам.