Григор Гачев - Ортодокс

Запремислях бързо.

— Тъмно е вече — замръкнахме извън манастира. За влизане след това нищо няма речено.

— Ама и да осъмне не може тука!

— След сутрешната молитва ще излезем извън манастира за изгрева…

— Абе ти с манастирските правила ли се подиграваш? — намуси се брат Танас.

Уплаших се, но нямаше как:

— Без нея не влизам. Остане ли отвън, ще я изядат вълците.

Брат Танас сбърчи чело и се замисли за малко.

— Добре де, влизайте. Ще питам обаче игумена за нея.

Игуменът слезе да ни види лично. Физиономията му беше сериозна, но очите се смееха.

— Петърчо, калпазанино, къде беше? Ако знаеш какво наказание ще ти наложа! Къде е момичето? Танасе?

— Момичето е другото момче.

Христина метна на брат Танас убийствен поглед. Игуменът го забеляза, и се намуси:

— Защо си с момчешки дрехи? Не знаеш ли, че е неправедно? И коя си, откъде си?

— Ъъъъ… дълга история, отче игумене — намесих се аз. — Става ли да я разкажем утре? Капнали сме и двамата. Хем ще могат да ни чуят всички.

— Добре. Бягай в килията си. А това момиче…

— И аз отивам с Петърчо — прекъсна го Христина.

Игуменът зяпна от такава безцеремонност.

— Откъде-накъде?

— Ние такова, отче игумене… страх ни е — изръсих аз.

— От какво бре, чадо?

— От, ъъ, самодиви и караконджоли — тръснах първото, което ми хрумна. — Брат Танас се промуши между нас и игумена, и използвах момента, за да настъпя Христина. — Гониха ни, и такова… Абе, такова. Страх ни е да сме сами, отче игумене.

— Кога са ви гонили?! — разтревожи се игуменът.

— Допреди малко, през гората — обади се и Христина.

— Да не ме лъжете нещо?

— Честен кръст… отче игумене. — Христина се прекръсти несръчно. Добре, че в тъмното игуменът не я забеляза, че се кръсти с цяла шепа.

— Чак толкова близо до манастира… А уж Йоаникий служи очистителна служба преди няма половин година. Знаех си аз, че е добре да не я служи сам… Самодиви или караконджоли?

— И самодиви, и караконджоли, отче игумене — засъчинявах аз. — Самодиви в бели дрехи, и дърветата прозират през тях. И въртяха дяволски хора между дърветата. И черни караконджоли с копита и опашки като на дяволи. Гониха ни и се опитваха да ни хванат, и едвам се измъкнахме. Добре, че се сетих за молитвите за отпъждане на самодиви.

— Чудно, че са свършили работа. Никодим казваше, че както си ги научил, самодивите направо ще измрат. От смях… Много ли бяха?

— Страшно много. Цялата гора беше пълна с тях. Повече, отколкото мога да броя — изблещих очи аз.

— И караконджолите също — допълни въодушевено Христина. — Направо се прескачаха.

Игуменът се подсмихна.

— Добре, виждам, че сте си глътнали езиците. Напоследък май всички нещо… От мен да мине, ще ви оставя да спите заедно. Вървете.

— Отче игумене, такова… Да не би те такова… Не това такова, ами другото такова. Право тук, в манастира — обади се иззад него брат Танас. — Не е ли по-добре да ги разделим?

— Много са малки още за другото такова, Танасе. Затова и съм съгласен. Даже предпочитам тя да е при Петърчо — него единствен в манастира със сигурност няма да въведе в изкушение. Само им дай едно зебло, да си направят параван в килията, и още един сламеник. Пък утре ще му мислим…

— Тоя ваш манастир по „Омагьосания лабиринт“ ли е строен? — оплака се Христина, докато слизахме сутринта за молитва. — Имам чувството, че още малко и ще срещнем себе си как излизаме иззад някой ъгъл.

— Манастир като манастир, какво му е? — ядосах се аз. — Вълците ли предпочиташ?

— Ще са рай в сравнение с тук!

— Знам, каза ми вече какво е за вас рай. А след тях ще видиш и нашия рай.

— Няма. Хората, които се сблъскват с вълци, се делят на две…

— На изядено от вълците и кокали. Какъв е този твой омагьосан лабиринт? Стига си се цупила, де.

— И какво са се заяли за дрехите ми тия малоумници? За едни дънки и фланелка…

— На нашия свят жените носят рокли. Така е наредено от Бога.

— Не помня да ми го е нареждал.

— Ако отец Никодим извади пръчката, ще си спомниш, че и отгоре… Знаеш ли сутрешната молитва?

— Да бе, ние само евангелия учим!

— Тогава ме гледай по време на молитва и повтаряй заедно с мен. Сега, на влизане в черквата, се прекръсти. С три пръста… Отдясно наляво, а не отляво надясно! Ако те види някой от монасите… Дай да седнем тук, най-отзад. Дано не ни обърнат внимание.

В манастира обаче се беше разчуло, че съм се върнал, и всички монаси от вратата се оглеждаха и идваха право при нас.