Григор Гачев - Ортодокс

— Казвах ли ти аз, че ще ти потрябват молитвите срещу самодиви? — тържествуващо заяви отец Геласий. — Видя ли, че ти спасиха живота?

— Чак пък живота — обади се намусено отец Йероним. — Мен ако питате, всичките тия самодиви и караконджоли са им се привидели от страх из тъмното. Най-много да са видели вълците, и да…

— Йерониме, да си виждал вълци с бели рокли, които светят на тъмно и играят дяволски хора? — засегна се отец Геласий.

Христина го погледна разсеяно, и внезапно очите й светнаха и по лицето й плъзна доволна усмивка.

— Изобщо не съм виждал вълци, ама това не значи, че ги няма! — опъваше се през това време отец Йероним.

— Като не показваш нос извън манастира, няма да си ги виждал я! А аз два пъти съм виждал живи самодиви с очите си! Така де, не живи, а каквито са там. Ти ще ми спориш!

— Речено е, че на страха очите са големи — не се предаваше отец Йероним.

— Абе ти кого имаш предвид, бе? — настръхна отец Геласий.

— И така да е, пак е добър урок — прекрати спора игуменът. — Наситили ли сте се вече на самодиви и караконджоли, или искате пак да ги видите?

— Чуя ли само, че ги има някъде, веднага ще бягам по-надалече — заяви Христина. — Не ща изобщо да ме приближават! Честна дума!

— Чак пък толкова! Да не те е страх да не идват специално да те вземат? — вдигна иронично вежди игуменът. Монасите наоколо се разсмяха.

— Ако искате да знаете, точно така е! — заяви обидено тя, преди да успея да я настъпя. Смехът се усили.

— Не се смейте на детето! Пренаплашена е, затова говори така — застъпи се за нея отец Геласий. — Като научи молитвите за отпъждане на изчадия адови, ще видите как ще престане да се бои от тях!

Христина пак промърмори нещо, не разбрах точно какво.

— А ти каква си и откъде си? — попита я игуменът. За всеки случай я настъпих леко.

— Ами, аз съм си родена и израсла там, при безбожниците. Нямам баща и майка, не знам какво е станало с тях — заповтаря Христина наизустеното през нощта. — И понеже много исках да живея на истински набожно място, избягах с Петърчо.

— Браво! — рече смаяно игуменът. — Нашите грешници, ако не са болни, с тояга не можеш ги закара до манастира! Това се казва набожно момиче!

— Смирена душа е, отче игумене, затова — мъдро отбеляза отец Геласий. — Родена е за монахиня.

Христина промърмори още нещо, пак не чух какво.

— Хубаво, Геласие, ама тук сме мъжки манастир. До година-две ще почнете да се зазяпвате по нея — поклати глава игуменът. — Ще пратя брат Йоан да я закара с една каруца до „Света Евтимия“, още днес. Така ще…

Потропах с пръсти по скамейката — това беше уговореният сигнал. Двамата с Христина скочихме и се хванахме за ръцете:

— Отче игумене, не щем да се разделяме! Страх ни е!

— От какво бе, Петърчо! И теб ли тепърва да уча за светите места? — навъси се игуменът.

— Много им е дошла миналата нощ, отче игумене — обади се отец Никодим. — Дай да изчакаме седмица-две, докато им помине.

— Не ща да се отделям от Петърчо — добави Христина. — Освен него никого си нямам на този свят.

— Те да не би все пак нещо такова, отче игумене? — обади се пак брат Танас. — Не другото такова де, знам че са малки, ама да не би… третото такова?

— Какви са тия друго и трето такова? — полюбопитствах аз.

— Ами… ъъъ… нищо, нищо — замига на парцали брат Танас.

— И вчера на портата говореше за другото такова — да не сме го правели! То какво е?

— Нищо, нищо…

Христина беше скрила лице в ръцете си и раменете й се тресяха.

— Нищо прави ли се? И какво му е страшното да правиш нищо в манастира? Зимно време, освен че се молим, какво правим по цял ден? Кажи де, брат Танасе! Така или иначе някой ден отец Никодим ще ме учи на него. Защо да не го знам отсега?

Всички изгледаха отец Никодим. Той се изчерви, не знам защо — дотогава не го бях виждал да се изчервява — и махна с ръка мълчаливо.

— Кажете, де, какво мълчите! — упорствах аз. — Нали искате да се изуча? Или искате да съм невежа? Няма да ставам за монах тогава! И отец Никодим ще се прочуе като лош учител!

Околните се късаха от смях. Отец Никодим отчаяно се опитваше да ги успокои, но май се смееха и на него.

— Я всички млъквайте!… Прав е Никодим — да изчакаме седмица-две, докато им мине страхът. Пък после ще… ще решаваме. Точка! — отсече игуменът. — Не може обаче Христина да си губи времето през това време. Да се хваща да учи.

— Урааа! Ще учим заедно! — не можа да се сдържи Христина.

— Няма как да учите заедно — усмихна се игуменът. — Разбирам желанието ти, но трябва да започнеш отначало. Петърчо е… хм, все пак учил малко.