Григор Гачев - Ортодокс

Христина гледаше иконата с широко отворени очи.

— Я виж ти! Такова нещо и в Спешния център няма!

— Това е то. Да видиш колко по-силна е вярата от машините ви — гордо заявих аз.

Очите на Христина искряха, и тя непрекъснато се обръщаше да оглежда иконата, докато излизахме.

— Как завършваше Господната молитва? — попита Христина, докато се качвахме след вечерната молитва към килията ми. — И нине, и присно, и во веки веков, амин? На какъв език са молитвите?

— На свети черковен. На него са и житията. Това е езикът на черквата ни, всеки образован човек го знае. Останал е от времето на Христос, или някъде там. Скучен е, ама трябва да се учи.

— Хич даже не е скучен! Все едно живея в някоя приказка. Истински манастир с истински монаси, молитви, старинни езици и какво ли не. Даже истински вълци. Само храната ви на нищо не прилича, ама като поогладнееш, и тя се яде. Класът ми с почивката им по атолите трева да пасе.

— Те нали си имат там акулите? Дето гълтат на един залък?

— Те бяха на нашите атоли, не на Океания. А и за акулите… Наистина ги има, ама са генно модифицирани. Не нападат хора.

— Какво значи генно модифицирани?

— Амиии… Много е сложно да ти го обясня. — Влязохме в килията. — Да пробваме пак трансмитера?

Тя се помъчи малко с него, после пробвах и аз, но не се получаваше.

— Нищо. След като и при Отговорника не е работел от време на време, а после пак е проработвал, значи и при нас може.

— А ако се е повредил съвсем? Или ако е нарочно?

— Ще ни намерят и ще ни приберат, рано или късно. И май по-рано, отколкото ми се ще. И ще ни вземат трансмитера. Така че предпочитам първо да се нащурувам тук.

Почвах да разбирам как се чувстват родителите й.

— Като направиш някоя щуротия в манастира, и опиташ пръчката, ще ти мине мерака. Какво точно смяташ да правиш?

— Като начало искам да видя оная икона, екранираната. Да разбера как работи. Сто на сто вътре има някакъв компютър, така че… — На вратата се похлопа, и Христина млъкна.

— Тук ли си, Петърчо? А Христина? — обади се отец Андроник отвън.

— И двамата сме тук, отче. Ще влезеш ли?

Отецът беше разрошен и раздърпан още повече, отколкото сутринта. Притвори вратата зад себе си и се обърна към Христина:

— Аз… идвам да се извиня. Прощавай, че те нарекох самодива. Лъжа издумах.

— А, няма нищо, отче…

— Сигурно съм те обидил страшно!

— Не, не си…

— Ами! Никой благочестив човек няма да търпи да го обиждат на адова сила.

Христина се чудеше какво да отговори.

— Сигурно си бил уплашен, отче — обадих се аз. — Христина разбира това, и не ти се сърди. Нали?

— Ужас беше, деца мои. Откакто за пръв път видях самодива в килията ми, всяка нощ сънувам кошмари. Изтормозиха ми душата. — Лицето на отец Андроник беше много сериозно, и наистина изглеждаше измъчен. — Затова и така… припознах се в черквата. Извинявай, момиченце, грешен съм пред теб. Искам ти прошка.

Христина не знаеше къде да се дене от срам.

— Няма нищо, отче. — Тя помисли миг-два. — Виждам, че си, ъъъ, благочестив и достоен монах, и се надявам никога повече да не те посети самодива. Или караконджол, или друго такова нещо… И искам и аз да ти поискам прошка.

— Ти пък за какво? — учуди се отецът.

— Ами защотооо… защото ти се смях. И се веселих на нещастието ти.

— Няма нищо, дъще, простено да ти е. — Отец Андроник се усмихна тъжно. — Сигурно съм бил много смешен — да разправям, че може да има самодива в черквата.

Двамата с Христина си премълчахме.

— Докато се молих тази сутрин пред иконата на Богородица, се замислих къде ли е грехът ми. — Отец Андроник притвори замислено очи. — И разбрах, че ще да е чревоугодието. Затова и реших — отсега нататък ще ям само колкото е угодно Богу. Дано това ме отърве от проклетото нечестиво видение. Дано не видя самодива никога повече!

— Убеден съм в това, отче Андроник! — заявих гордо аз. Наистина бях, поне докато Христина е далече от компютри.

Щях да добавя и още нещо, но си глътнах езика. Внезапно в ъгъла до вратата, точно зад гърба на отеца, се появи майката на Христина — облечена в бяла самодивска рокля, и светеща в бяло. Изглеждаше ама точно като сестричката ми, когато се появяваше в килията, само че пораснала. Приликата направо ме смая. Христина също я видя, и се опули.

— Разбрах и друго — продължаваше умислено отец Андроник. — Прав е игуменът. Не само съм грешен и сетивата ме лъжат. Но и като им вярвам, задълбочавам греховете си още повече. Тази сутрин стигнах дотам да пропусна молитва, и да оскверня черковния олтар. Чудя се дали не е добре да помоля да ми наложат за наказание поне един месец строг пост и молитва. Твърде мек беше игуменът към мен днес.