Григор Гачев - Ортодокс

Наоколо се понесе шушукане. Успях да различа „ще й откапят ръцете“, а също и „вратата на килията“, и май „главата“.

Отец Андроник стисна зъби и вдигна очи към небето — сигурно се молеше. След това си пое дъх и изгледа Христина малко по-спокойно.

— Верно, че прилича на истинско момиче… Отче игумене, може ли да я пипна?

— Тома Неверни си ми се извъдил! Пипай… Ама внимавай как!

Отец Андроник отново изхълца и се дръпна, но се укроти, като отец Никодим пак му просъска нещо. След малко колебание боязливо докосна ръкава на Христина. След това много внимателно я хвана за ръката. Накрая я пипна по челото.

— Е, Андроник?

— Истинска е, отче игумене. Не е самодива. — Отецът си отдъхна шумно, и по лицето му бавно пролази плаха усмивка.

— Ха добрутро! Още нещо да искаш?

Отец Андроник постоя малко, и очите му бягаха нагоре-надолу. Накрая отвори уста:

— Може ли да я помоля нещо, отче игумене?

— Зависи какво, грешнико! Давай да те чуем.

— Ами… Може ли да си дръпне ушите и да се изплези?

Всички се спогледаха недоумяващо. Игуменът въздъхна и кимна към Христина:

— Пробвай.

Христина с неподправено удоволствие опря палци до ушите си, размърда пръсти, опули се и се изплези. Отец Андроник отскочи назад, повличайки другите двама отци, и изписка.

— Какво ти става, Андроник? На стените ли говорих преди малко? — От гласа на игумена направо капеше мед. Отец Андроник застина на място:

— Добре съм, отче игумене, добре съм! Ама… Наистина е същата! Като две капки вода са!

— С кого, Андроник?

— Със са… Онази, другата, дето…

— Самодивата? Дето не си я виждал, нали, Андроник!

— Точно така, отче игумене! Със самодивата, дето не съм я виждал!

— Нещо недоспали ми се виждате — огледа ни критично игуменът.

— Почти не сме мигнали, отче игумене. Голям страх брахме миналата вечер. — И двете не бяха лъжа — само дето нямаха връзка. Цяла нощ обмисляхме какво точно ще разказваме, и на какви въпроси какво да отговаряме. А пък вълците…

— Успокойте се. Тук сте на благочестиво и богуугодно място, далеч от безпросветието и опасностите, от които идвате — усмихна се игуменът. — Хайде, разказвайте.

Христина скръцна със зъби, но се сдържа. Цареше мъртва тишина — чуваше се как оттатък в залата за болни отец Андроник се моли за просветление пред чудотворната икона на Богородица.

— Ами аз… не вярвах, че знам молитвите за отпъждане на самодиви чак толкова зле, колкото ми каза онази вечер отец Никодим. И реших да изляза вечерта и да потърся някоя самодива, че да я прогоня.

— Като гледам, си намерил. Андроник ще потвърди — тръсна отец Геласий.

Всички прихнаха. Христина скръцна със зъби, огледа се и оклюма.

— Не се сърди на отец Геласий, дете — намеси се игуменът. — Шегаджия е, но има добро сърце.

— Ако имаше какво да метна… — промърмори тихичко Христина. Добре, че няма, помислих си. Току-виж уцели игумена, нищо че е в обратната посока. — Само да се върна и да докопам компютър…

— Прескочих оградата, и отидох в гората — продължих аз. — Там обаче нямаше никой, и се изгубих в тъмницата. По някое време минаха едни хора с двуколка и фенер. Разказах им, че търся самодиви, и те ми казаха, че на няколко дни път оттук имало, и обещаха да ме закарат.

— Що за хора бяха? — обади се брат Танас изотзад.

— Анатемосани, какви други? — отговори вместо мен отец Никодим. — Помъкнали са го да го гледат при тях, и да се похвалят после какви добри дела вършат — изгубени деца гледат.

— Пътувахме два-три дни, и срещнахме друга каручка с някакви техни познати. Те водеха Христина и още едно момче, незлобиво от Бога. Чух ги, като разговаряха — отивали да молят за опрощение. Тези другите дадоха нещо на тези с мен, и ме взеха да водят и мен, обратно към нашия край. Бях много ядосан, че няма да се пробвам срещу самодиви, и реших да бягам. Запознах се с Христина — и тя искаше да бяга. Вчера вечерта спряхме да нощуваме в гората наблизо. Другото момче имаше още един кат дрехи, тя ги облече тайно, за да не ни познае който ни види, и побягнахме. Онези с каруцата ни усетиха и тръгнаха да ни гонят, ама едва минахме стотина крачки, и наоколо се напълни със самодиви и караконджоли. Самодивите бяха с бели рокли, светеха на тъмно и играеха дяволски хора. Караконджолите бяха черни, с рога, опашки и копита. Като изпод земята извираха. Караконджолите наобиколиха тези от каруцата, не знам какво стана с тях. Самодивите подгониха нас, ама аз се сетих за молитвите за отпъждане на самодиви, и ги повтарях непрекъснато. Погониха ни, след това ни оставиха, но пък чухме как ни наближават вълци. Докато бягахме от тях, излязохме от гората, и видяхме манастира. Това е.