Григор Гачев - Ортодокс

— Няма защо, отче Никодиме — оправда се набързо брат Иларион. — Не виждаш ли, че няма и един лакът на най-дълбокото място? Всичко се вижда и така…

Единственото, което откриха, беше как следите ми свършват насред брода — и как през него минават следи от двуколка и отпечатъци от цървули, които после се изгубват по пътя.

— Минали са оттук по същото време, когато и той — заяви отец Никодим, докато оглеждаше внимателно следите. — Сигурно са го качили на двуколката. А оттук за съвсем малко ходене са на Милославовския кръстопът, оттам може да са тръгнали накъде ли не, и следата е отдавна разнесена. Лошо — така кучетата няма да могат да го открият… Е, поне не са го изяли вълците.

— Че къде толкова далече може да са го откарали? — попита Геласий. — В Патриаршията няма кой да го приеме, и да не ни извести веднага. Бас ловя. А най-близките анатемосани са на поне десет дни път с кон оттук.

— И при тях да е, пак ще се чуе — отбеляза отец Никодим. — Най-много до година ще се разхвалят с това колко добре са го гледали, колко са набожни, и как заслужават прошка. Ако и толкова го изтърпят…

Когато групата се върна в манастира, отслужиха специално служба. След това пиха по чаша вино за моя живот и здраве. Брат Иларион отначало отказа.

— За здравето му ли не искаш да пиеш бе, Иларионе! Я стига си ми се правил на светец! — скара му се протоигуменът. — Засрами се!

— Аз, отче, повече никога! Ама никога, за нищо на света!

— Да, да, знам. Това шестият път ли ти е, когато спираш да пиеш? Или седмият?

— Ама наистина, отче! Кълна се!

— А пък Андроник наистина е видял самодива в килията си, и се кълне. Я стига си правил фасони, ами пий!

Ръцете на брат Иларион трепереха, докато пиеше. Отпиваше внимателно по глътчица, и след това внимателно се оглеждаше наоколо. Протоигуменът го забеляза и се намуси, но не каза нищо. Добре, че не видя как по едно време брат Иларион се огледа тихичко и бързо лисна чашата под масата.

Така и свърши записът.

Много исках да им се обадим някак да им кажем, че съм добре, но татко не разреши.

— Вече знаят, че не си умрял. Отговорникът на вашия свят го е замаскирал като отвличане.

— Не е излъгал много — отбеляза мама зад мен. — Пък и така няма да тъжат толкова за Петърчо. Не знам обаче за него.

Права беше — наистина ми беше тъжно за тях.

— Не оклюмвай така — сръчка ме шеговито мама. — Щом си мъж, трябва да си силен. Нали не искаш да си момиченце?

— А къде е Христина? — сетих се аз. — Още на училище ли?

— В стаята си. Учи.

— Нейното и моето учене ли?

— От един час вече само твоето — чух гласа на Христина откъм коридора. — И го привършвам. Така че идвай!

Мама и татко се спогледаха многозначително, и татко ми кимна към вратата.

Това се казваше учене! Не беше скучно като житията, но беше толкова много, че като го привършихме, ме болеше главата.

— Едноседмичен курс за един ден? Христинче, не прекаляваш ли? — попита загрижено мама.

— Едноседмичен за четиригодишни — заяви Христина. И тя беше поуморена. — Ако продължаваме така, за един месец ще вземе втори клас. Критериите за първи ги покрива от това, което е учил преди. За пет месеца — пет класа, и ще учим заедно!

— А дали ще е запомнил нещо?

— Нали щеше да го изпитваш? Хайде.

Татко се замисли дали да не попита нещо, но се отказа.

— Давай де! — подкачи го Христина.

— Абе… Не ми се вярва да успеете — въздъхна дълбоко татко. Мама кимна енергично и също въздъхна тежко.

— Ще видим! — заяви ядосано новата ми сестричка.

На сутринта имаше истинско коледно угощение. Даже Христина не мрънка много, за учудване на мама и тате. И мое. Беше ми съвестно заради мама — сигурно беше готвила цяла нощ. Тя се опита да обяснява нещо за някакви полуфабрикати, или някаква такава вързана дума, демек че не било чак толкова много работа, но не й повярвах. Помнех добре уроците на брат Иларион.

Докато ядях, използвах да разпитвам:

— Вие не празнувате ли на Коледа? Ние не работим на Коледа, Великден и в неделя сутрин. Така е редно.

— Някога и ние не сме работели и на Коледа, и на Великден, и в неделя цял ден, и в събота в добавка, и кога ли не още — обясни татко. — И с училището е било така — ваканциите са били на Коледа и през лятото, и пролетно време. Само че сега различните хора почиват по различно време, и училищата също. Ресурсите се разпределят по-оптимално.

— Защото нямате свещеници, и няма кой да служи службите, и затова можете да не ходите на тях ли?