Григор Гачев - Ортодокс

— Нищо не разбирам — обади се Минчо на седемнайсетия ход. — Защищава се много добре, но да ме убият, ако разбирам какво цели. Дамски гамбит, след това продължение по Берцелиус… и отведнъж някаква глупост!

— Ще разбереш — отговори татко. — Скоро.

След още три хода Минчо загрижено се обади:

— Защо играеш дамата там? Взимам ти я веднага. Ако искаш, си върни хода.

— Не искам.

— Хъм? Хубаво. И ако поне малко мислеше, щеше да играеш много по-добре. Сега ти взимам и топа, а след него и офицера. Какво? Защо си даваш и другия топ?… Тия двете пешки май също са ти излишни… И другия офицер… Василе, шахматното ти чудо май попрехвалено излезе. Петърчо, предаваш ли се?

— А вие?

Вече бях побеждавал отец Геласий само с кон и три войника, и бях страшно любопитен мога ли да го направя само с кон и два.

— Шегуваш ли се?! Почна отначало добре, а сега както съм тръгнал… И тези три пешки хвръкват, заедно с коня… … А!

Татко се беше ухилил така, че му се виждаха и кътните зъби. Минчо мълчеше и зяпаше дъската, все едно току-що го е ухапала по пръстите.

— Какво ще стане, както сте тръгнал? — попитах аз.

— Ъ… ъ! Т-т-това пък какво беше!

— Ами кой ви караше да взимате тогава царицата? Ако не бяхте, щях да ви бия след четири хода повече. Да не говорим, че изобщо нямаше да стане толкова красиво… И какво ще стане, както сте тръгнал?

Минчо стана и отиде до една странична врата. Отвътре се чу шум от вода. На връщане лицето, косата и фланелката му бяха чисто мокри.

— При вас с дрехите ли се миете? — попитах аз. Сигурно, де. Щом се мият всеки ден, че и по повече от веднъж, нищо чудно. То иначе човек само се съблича и облича.

Минчо през това време бързо пренареди фигурите за начало.

— Да пробваме пак?

Втората игра не стана толкова хубава като първата, но свърши още на двайсет и петия ход. Всъщност трябваше да продължи още шест хода, но Минчо се предаде.

— Минчо, да кажеш нещо? — попита победоносно татко.

— Такова животно нема!

Аз бързо се огледах, но не видях нищо. Ясно защо, де.

— А като го няма, какво е?

Минчо не отговори.

— Аз ще прескоча до Центъра — заяви татко. — Ще мина към обяд. Ще дойдат ли скоро другите от клуба?

— Дошли са вече — гръмна силен глас зад гърба му. Собственикът на гласа се оказа нисък и плешив дебеланко. В ръка държеше някаква мрежа, като рибарско серкме, но пълна с домати. Зад него надничаха още няколко души. — Довел си момчето ли, Василе? Здрасти, юнак. Какво става, готвите се да играете с Минчо ли?

— А, играхме вече, стига ми толкова — бързо отговори Минчо. — Искаш ли някой от вас да се пробва?

— Аз. — Дебеланкото заподрежда фигурите. — Кога пристигнахте? Направо от трансмитера ли идвате?

— А, не. Първо ходихме до в къщи, да спим, и после до медицинския център. С каруцата на татко… Защо се смеете, де?… Добре де, забравих, че е кола, а не каруца… Ама стига де! Ако искате да знаете, по-хубава е от каруцата на другия ми татко!

— Убеден ли си? — едвам изхърка дебеланкото. Беше забравил за фигурите.

— Ами… горе-долу. Само дето каруцата на другия татко я возят два коня, а тази не разбрах машина ли, или едно магаре…

Татко се върна чак към обед.

— Какво става, мач на няколко дъски ли правите? И къде е Петърчо?

— Ами те всичките искаха да играят срещу мен, и за да спестим време… — обадих се аз от канапето в дъното.

— Почиваш ли си?

— Не, играя оттук. По-удобно е така. Само казвам на всеки къде да мести моите фигури.

Татко застина. След това огледа положението. Към двайсетина от играчите вече се бяха предали, още около толкова мислеха напрегнато. Един от тях премести фигура:

— Кон на e6.

— Офицер на c4 — отговорих. — Татко, тая работа с имената на полетата била страшно хитра! Някой друг готов?

— На кой ход сте? — попита татко.

— Различно. Стоимен примерно е вече чак на трийсет и втория, а онази какичка там, не си каза името, е още на единайсетия. Играят различно бързо, различно добри са, и някои дойдоха по-късно.

— Лудница — промърмори татко. — Направо не е честно! Идва от някаква забутана манастирска килия на средновековен свят, и туп — лежи си на канапето, и… Това просто на нищо не прилича!

— Съжалявам, татко, ама ме заболяха краката! Първия път ми се зави свят от обикаляне на дъските. Нищо, сега играя с по две пешки по-малко за компенсация, че ги карам да ми местят фигурите. Така нали е по-честно?

Татко обиколи дъските мълчаливо. Спря за малко пред онези пет, на които бях написал по една буква от името си с фигурите. След това придърпа най-близкия стол изпод масата и седна като подсечен. Чу се изжвакване, и от стола закапа доматен сок. Татко май въобще не забеляза.