Григор Гачев - Ортодокс

— И аз. Направо го гълтам. А… има ли още мъничко мляко? И защо още само три филии?

— Ако ги изядеш, ще има и още. Ето ти и мляко. — Мама ми наля пълна до ръба чаша. — Не се безпокой, утре закуската няма да е по-лоша. И други ден също. Това ни е обикновената храна… Василе, тупни го по гърба! По-силно!

Едвам успях да изкашлям хапката.

— Вие да не сте богаташите на селото? Имате си карета, ядете всеки ден като на Коледа. А какво ли ще е на Коледа, ме е страх да си представя. Или тогава ядете по-бедно?

— Ядем както обикновено, но по случай идването ти може и да отпразнуваме Коледата — усмихна се мама. Тя май никога не се мръщеше.

— А това мляко от машина ли беше? Няма вкус на метал. — Помирисах за всеки случай чашата.

— От крави е — отговори татко. Видя, че отварям пак уста, и набързо продължи: — Обикновени, като вашите. И нямат бълхи и въшки. В целия ни свят няма. И маслото е от такова мляко. Хлябът също е от брашно, а то — от жито, точно както при вас. Само медът е синтети… от машина. Само че тя го прави точно като пчелите.

За миг си представих как колата на тате прехвърча от цвят на цвят. И след това се завира в кошер да остави събрания мед.

— Как ли само жили тая машина?!…

— Не жили изобщо — пак се усмихна мама. — Искаш ли още филии?

— Ох, не мога. Май… май попреядох.

— Най-сетне! — Христина стана от масата. — Хайде с мен на училище!

— Няма как да е с теб — обади се татко. — Ще трябва да тръгне в първи клас.

— С тригодишните?!?

— Такова братче си си подбрала. Съжалявам, ако ти се смеят заради него.

— Ама аз съм учил! — опитах да се защитя. — Знам много неща. Да чета, да пиша, да смятам…

— Така ли? Можеш ли да извадиш корен квадратен?

— А вие да не би да можете?

— Можем, естествено! — тросна се сърдито Христина.

— Искам да видя! Къде ви е градината?

— Нямаме градина — заяви мама. Май се беше разхълцала.

— Като няма градина и аз мога да вадя квадратни корени! И триъгълни сигурно даже!

— Виждаш ли, компютърно мое поколение? — заклати усърдно глава татко. — Каквото и да правиш, няма как да учите заедно.

— Ти ще кажеш! — подскочи Христина.

— И как ще стане, ако може да зная?

— Той ще ни настигне бързо. Петърчо, можеш да учиш бързо и много, нали? Както да играеш шах?

— Амии…

— Ето, виждаш ли, татко — може!

— Ако има кой да седи и да учи с него. Нито аз, нито майка ти имаме това време…

— Аз го имам! След училище.

— Глупости. Теб още от първи клас те пускат в следващия само за да не се похабява компютърният ти талант. Иначе нищо не знаеш както трябва.

— Не е вярно!

— А нещата трябва да се учат открай докрай, последователно, точно както е по учебник — продължи татко, все едно не я чуваше. — Ти на времето не щя да си четеш учебниците, че сега ли?

— Ще ги чета, и ще учим заедно с него!

— И ще си зарежеш другото учене. Не разрешавам!

— Няма да го зарежа! Ще уча и двете, ако трябва и през почивните дни!

— Дрън-дрън. Мария, давай да оправяме масата и да тръгваме на работа. Христинините приказки и двамата ги знаем колко струват.

Христина трясна чашата си на масата така, че млякото се изплиска по покривката, и изхвръкна от стаята. Докато преброя до пет, хлопна и външната врата. Мама и татко се гледаха един друг известно време, след което изведнъж прихнаха да се смеят така, че им потекоха сълзи.

— Василе, как ти хрумна? — успя най-накрая да каже мама.

— Елементарно. На Хефест открай време използват енергията на вулканите. А наскоро на Океания правиха опити да оползотворяват тази на тайфуните…

— Какво са това вулкани и тайфуни? Някакви междусветски бедствия ли?

— Е, не чак междусветски…

— Значи сте постигнали повече от Хефест и Океания? И какво са пък те?

— Ще научиш. Да видим все пак дали ще го направи, де.

— Кое?

— Да си научи всичките пропуснати уроци. Като изключим компютърните дисциплини, е учила горе-долу колкото тебе. И като изключим последния месец. Ако не се бях зачудил защо по цял ден чете учебници, никога нямаше да се сетя да прегледам записите в Центъра.

Внезапно ми просветна.

— Значи затова сте ме измъкнали и осиновили? И сте казали на Христина да не казва, че мога да играя шах, точно за да каже? И Съветът да ви накара да… Ама големи сте хитреци!

— Амии… как да ти кажа… — започна татко. — Работата е там, че… всъщност… така да се каже…

— Ти да не си помислиш случайно, че татко ти е голям поклонник на шаха? — усмихнато се намеси мама. — И че винаги е искал да има дете гениален шахматист? И да не вземеш да се сетиш защо Христина толкова мрази шаха? Моля ти се! Съвсем заради друго те измъкна, няма нищо общо с това! — Тя изгледа татко лукаво и пак прихна. Той се изчерви като домат.