Григор Гачев - Ортодокс

— Ще ви натупам аз. И двамата. — Татко й стана от стола и ми подаде ръка. — Добре дошъл.

— Добре заварили. Вие сте чичо Васил, така ли? Как стана това — от реката, и изведнъж в стаята? Така ли ставало изтеглянето? Ушите ми не усетиха нищо, а ако ги докопа отец Никодим…

— Към момента вече съм ти татко Васил — прекъсна ме той. — Това е майка ти, ако не се сещаш. Казва се Мария.

— Приятно ми е да се запознаем — усмихна се тя.

— И на мен. Впрочем, приличате… приличаш на мама. Другата ми мама, де.

— Вашите също ли са такива дребнички?

— А, не. Мама е доста едра, колкото теб е. И много си приличате.

— Благодаря за комплимента. — Тя пак се усмихна, а останалите се закикотиха.

— Не исках да те обидя…

— Знам, имах предвид това за приликата. По принцип във вашия свят сте мъничко по-дребни. Заради непълноценното хранене. А и за нас това не е обидно.

— А и тате хич не е дребен. Най-едрият човек в околията е. Троши на коляното си ок на каруца. Не ми ли вярвате? Правил го е на бас много пъти. Особено като гаврътне кана-две ланшно вино. Един път беше изпил четири кани, и счупи по погрешка коневръза пред кръчмата.

— А имаш ли братя, сестри? И те ли са като баща ти?

— Трима братя и три сестри. И всичките са от соя на мама и тате. Бате Христо може да стане по-едър и от тате, още е на седемнайсет години, а точно преди да ме дадат в манастира, и той успя да счупи ок. А подковите ги огъва, все едно са от тесто. Особено ако Рада Панчина е наоколо… Бате Йоско също може да огъне подкова, а още няма петнайсет. И бате Данчо е на единайсет, а ходи с тринайсет-четиринайсетгодишните, връстниците му не щат да си играят с него — по-як е от трима…

— А умни ли са като теб? Или това се е паднало на сестрите ти?

— И сестрите ми са като братята. Кака Мина се тревожеше, че няма да може да си намери ерген — половината в село са по-ниски от нея. И по-слаби. Ангел Брадваря веднъж я беше ущипал на хорото, и отнесе такъв шамар, че лежа една ръченица време, преди да се освести. Малката ми сестричка, Божка, е на осем, а повдига пълен с жито шиник — от връстниците й в селото само две-три момчета го могат. И аз не мога… Срам съм за семейството.

— Е, на нашето ще си за гордост. Поне на баща ти. — Леля Мария… така де, майка ми кимна към него, и в очите й пробляснаха закачливи искрици. Той се ухили, и за моя изненада се изчерви точно като Христина. — Признай си, Василе, не се дърпай. Да не сме десет години заедно, да не знам кога се правиш, че нещо не ти харесва. Петърчо, а някой от вашите умее ли да играе добре шах?

— Сигурно никой и не знае какво е това. Данка, средната ми сестра, е страшно добра на дама, никое дете в селото не може да я бие. Ако успее да я накара да играе. Само че е много особена — не обича да си играе с никого, от нищо не се интересува. Като се смее, никой не разбира защо, и чак ни иде да се разревем. И като плаче е същото — нито някой разбира за какво, нито ни става тъжно. Мама казва, че баба имала такава сестра… А, и чичо Дамян, най-малкият брат на баща ми, помни страхотно числа. Писар е в селската черква. За каквото го попита отец Самуил — знае го наизуст. Кой преди колко години е роден или умрял, кой на кого кога колко овце продал, и срещу какво, а пък да не говорим кой колко данък е недодал на отеца — чуе ли веднъж числа, помни ги до живот… Други по-особени от нашите не се сещам.

— Добре. Сега да отиваме да спим.

— А къде сме? Каква е тази стая? Тук направо може да станеш разноглед. Какви са тези работи с многото надписи? А тези с тези неща по тях?…

— В приемния център сме — прекъсна ме таткото. Татко, де. — А сега към къщи. Утре ще имаш достатъчно време за питане. И други ден… господи, какво ме чака!

— Ама аз и сега имам! Тези матови стъкла защо светят, като е нощем? Светилници ли имат отвътре? Я! Кой ги пали пред нас и ги гаси, като минем? А вратите кой ги отваря и затваря?

— Ще научиш с времето…

— И колко е топла вечерта при вас! Нашата беше по-студена. Друго време на годината ли е при вас?

— Не, просто е по-топло по принцип.

— При това нещо там ли отиваме? То какво е? — Из целия двор имаше светилници на високи пръти, и се виждаше отлично въпреки нощта.

— Ха сети се де! — ухили се Христина.

— С колела е… Каруца! Вашенска каруца!

Христина изпищя от смях, майка й също се усмихна. Майка ни, де. Помислих, че се смеят на мен, но видях, че татко се е изчервил като рак.

— Каза ли ти го и Петърчо? — изпъшка накрая Христина. — Дето за пръв път вижда кола през живота си?