Григор Гачев - Ортодокс

— А какво ще стане, като намерят на сутринта килията ми празна? Не е хубаво така.

— Христина още ли не те е научила колко весело е да се правят пакости? — усмихна се майка й.

— Още не съм, но ще се постарая — обади се Христина. — Нали така казват примерните деца?

Някъде тихичко изцвърча щурче, и тримата пак се обърнаха към масичката с кутиите.

— Я виж ти! Като че ли всички са ни чакали специално — промърмори таткото. — Дали Отговорникът им не познава Петърчо, та се е разбързал така?… Добре, да тръгваме.

— Къде ще вървим?

— Отзад, при свинарника. Там манастирската ограда е лесна за прескачане отвътре.

— А ако ме видят?

Таткото затрака бързо по дъската си.

— Така как изглеждаш?

Огледах се бързо — изненада! Все едно ме нямаше. Виждах пода под мен, но себе си — не.

— Де да знам.

— Как де да знаеш? — изгледа ме той. — Не виждаш ли?

— Там е работата. Като не се виждам, откъде да знам как изглеждам?

— Не гледаш където трябва — прихна Христина. — Я се обърни!

Замалко пак да кажа на глас, че това е само образ. На сламеника спеше хлапето, което бях видял в огледалото в стаята й. В първия момент чак ми се прииска да го пипна, за да видя дали не е истинско. Ама наистина съм глупчо!

— Какво ще стане, ако дойде примерно брат Иларион и се опита да ме събуди?

— Предполагам, че ще се откаже бързо. И че няма да пробва пак скоро — отговори невъзмутимо таткото.

— А… Има ли как да се направи така, че като почне да ме буди, да е със сигурност откъм вратата, а не откъм прозорчето? То е малко, де, ама предишния път вратата му се опря, та не знам… Тук е високо…

— Спокойно, ще се оправим някак.

— А във вашия свят с прескачане на ограда ли се попада? Или трябва да е манастирска?

— Ще видиш. Хайде!

Още на третата крачка щях да падна.

— Не виждаш ли къде ходиш? — изсъска Христина до ухото ми. За малко да се обърна и да погледна.

— Не, естествено. Като не виждам къде са ми краката, как да разбера къде ходя?

Докато сляза додолу, вече бях посвикнал. Вратата леко проскърца, но не ме чуха. Не можех обаче да се покатеря по оградата до свинарника — не виждах нито къде стъпвам, нито къде се хващам.

— Чакай малко… Сега? — чух гласа на таткото. Я! Вече виждах дланите и стъпалата си. Само тях, без останалото, и само като прозрачни сенки, но беше много по-добре. Покатерих се бързо.

— Сега какво да правя?

— Бутни една-две керемиди долу. Откъм външната страна, за да заглуши тревата падането.

— Така ще намерят откъде съм прескочил!

— Това е идеята… Добре. Сега мини една крачка настрани по оградата, и увисни на ръце на нея… Пак е високо, но става. Отбутни се с колене и скачай.

Наистина беше високо. Тупнах като чувал.

— Добре ли си?

— Малко ме боли десния крак. В глезена.

— Пробвай да го извиеш настрани. Сега на другата страна. Нагоре? Надолу? Отлично, не е изкълчен. Можеш ли да вървиш? Добре е да влезем в гората.

— Ъъъ… страх ме е малко.

— Нали никой не те вижда?

— Ако има вълци, ще ме надушат и без да ме виждат.

— Ако те надушат, аз ще се погрижа като какво да те видят.

— И аз — добави Христина. Което ме успокои доста повече.

Но само докато не стигнахме до гората. Тя и денем си беше мрачна и гъста, а пък нощем…

— Чакаш да съмне, за да влезеш ли? — заяде се Христина.

— Че какво като съмне? Нали никой не ме вижда?

— Спокойно, Христинче. Надали Петърчо ходи нощем в гората всеки ден — застъпи се баща й. — Я да осветим съвсем лекичко, че да вижда къде стъпва…

— Ето една чудесна възможност за начало — не отстъпваше тя.

— Нямам нищо против да ходя в гората нощем всеки ден — вмъкнах аз. — Но не и всяка нощ.

— Аз на негово място щях да съм влязла и без да ме подканвате! Някой да се съмнява?…

След стотина крачки навътре стигнахме до рекичка с широк, но плитък брод.

— Тук ще е. Петърчо, премини брода докъм средата… Да, там е добре. Стой на този камък за малко. И си затвори очите.

— Защо точно тук? Ще ми показвате вашия свят ли?… А!

Когато отворих очи, в първия момент светлината ме заслепи. След това видях, че стоя насред голяма стая, пълна с какви ли не работи. Реката и гората ги нямаше! Около мен седяха на столове Христина и родителите й.

— Това образ ли е? Ох! Я не ме щипи!

— Защо? — Христина се ухили доволно. — Нали искаше да знаеш дали не съм образ?

— А искаш ли да разбереш дали аз не съм?

— Не си много повече. — Чак сега забелязах, че тя е висока точно колкото мен, и сигурно поне толкова силна. — Ще ме натупаш ли?