Джоан Джонсън - Кид

Той се отдръпна, за да попита:

— Къде по дяволите те хванаха?

— Аз излязох да се разходя.

— Да се разходиш?

— Тук горе край пропастта. Връщах се надолу към долината, когато Ранкин ме хвана.

— Какво правеше тук горе сама?

— Размишлявах.

Той не попита за какво. След това, което се случи между тях предишната нощ и той нямаше нищо против да остане за малко сам, за да помисли.

— Ти знаеш, че трябва да се махнем оттук сега. Ранкин ще се върне. Следващият път, той вероятно ще доведе подкрепления.

— Кучето…

— То се намира обратно в къщата — каза Джейк. Аз направих каквото можах за него, но… Не знам дали то ще оживее, Кид.

Анабет се вкопчи в Джейк. Очите й се напълниха със сълзи и нещо в гърлото я задави.

— Джейк…

— Аз знам, Кид.

Анабет скри лице в рамото на Джейк.

— Кучето се опита да ме спаси от Мексиканеца и тогава получи раните си — прошепна тя.

— И аз си помислих, че нещо такова трябва да се е случило.

Тя повдигна глава и погледна в трезвите сиви очи на Джейк.

— Ако не се бях опитала да го опитомя, то може би нямаше да бъде ранено — задави се тя.

— Ти само обичаше Кучето. И то те обичаше. Аз бих казал, че това си беше една чиста взаимност. — Джейк осъзна колко естествено трябва да е било за звярът да се довери на момичето. Той се чудеше, кога точно самият той започна да чувства нещата по същия начин. Защото вярваше на Анабет. Достатъчно, за да й довери сърцето си. Достатъчно, за да рискува да я обича.

Той се чувстваше уязвим. Прекалено уязвим, за да признае чувствата си пред момичето. Искаше да запази в себе си за известно време това ново усещане, преди да го сподели с нея. Но тази мисъл не го напускаше. Той просто не бе сигурен какво иска да направи по този въпрос.

Анабет отпусна отново главата си върху рамото на Джейк и каза:

— Защо каза на Ранкин, че имаш златото? Намери ли го?

Джейк поклати глава.

— Трябваше да печеля време, за да спася непослушната ти кожа. — Той премина с ръка надолу по гърба й и почувства как тя потрепери. Опита да измисли една разумна причина, за да не я целуне отново. И не можа.

Той плъзна пръсти в косата й и наклони главата й надолу, за да може да я целуне.

Отначало устните на Джейк бяха нежни. Анабет плъзна език между тях. Когато той въздъхна, тя го пъхна в устата му.

Джейк тихо изстена, докато усещаше как езикът й търсеше меката вътрешна страна на горна му устна, неравната повърхност на зъбите и вкусът му. Тя надяна завързаните си ръце над главата му и сплете пръсти в косата на тила му.

— Джейк — прошепна тя. — Аз мислех, че ще убият. Мислех, че никога няма да те видя отново.

Той я прегърна по-здраво.

— Не мога да понеса да те загубя, Кид.

И двамата изглежда осъзнаха внезапно как казаха. И какво можеше да означава това. Един човек на закона и една престъпница признаха, се обичат. Тази ситуация беше изпълнена с рискове. И никой от двамата не бе готов още да го признае или поеме.

Джейк реагира, като се наведе и се измъкна от ръцете й.

— По-добре да вървим. — Той извади ножа си и разряза въжето, което стягаше китките й. Но не я пусна, преди да провери оставените от него охлузвания, целувайки зачервената кожа.

— Добре ли си? Ранена ли си някъде другаде? Аз видях кръв…

— Тя беше на Кучето. — Анабет видя загриженост в сивите очи на Джейк, но нищо повече. Той й даваше да разбере, че това, което се случи предишната нощ, оставаше в миналото. Че не е забравил кой е, нито пък коя е тя.

— Аз съм добре — прошепна тя.

— Тогава да вземем Кучето и да се махаме оттук — каза Джейк.

Анабет предложи да оплетат носилка за кучето и да насочат конете по еленовата пътека, извеждаща от долината.

— Това ли е пътеката, която търсих и не можах да намеря?

Анабет кимна.

Джейк поклати глава. Сега, когато вече знаеше къде се намира, пътеката направо биеше на очи. Той се чудеше до каква степен неспособността му да я открие преди се дължеше на неговото нежелание да остави Анабет Калуун.

— Хайде да тръгваме, Кид. — Джейк се изправи и дръпна Анабет за ръката, за да я вдигне на крака. Когато тя извика, той незабавно я пусна.

— Мислех, че не си ранена на друго място?

Анабет постави длан върху бодящото си рамо.

— Това е само едно изкълчване, стана, когато Ранкин ме сграбчи.

Очите на Джейк изглеждаха опасни, докато оглеждаше хоризонта за бандита, наранил Анабет.

Неговата жена. Той не знаеше откъде му дойде тази мисъл и се чувстваше дяволски неудобно от нея, но не можеше да я отрече, че Анабет Калуун му принадлежеше по най-елементарния начин, по който една жена можеше да принадлежи на един мъж. Той не смееше да мисли предварително какво щеше да излезе от това.