Джоан Джонсън: Кид

— Ти излъга!

Кид Калуун си признаваше няколко порока — пиенето, пушенето и ругатните бяха между тях — но той никога не лъжеше на карти. Устата на Кид се изглади и очите му се стесниха при хвърленото обвинение от другата страна на масата.

— Ти излъга! Никой не може да има такъв късмет! — викаше каубоят.

— Това са силни думи, мистър — каза Кид, с един тих и подправен с уиски глас.

Каубоят изглежда изведнъж осъзна, колко тих стана салонът. Той се огледа наоколо и видя приятелят си на бара да жестикулира усилено, но си нямаше никаква представа от какво е толкова разтревожен. Погледна отново към кутрето, седнало срещу него от другата страна на масата. Юношата беше много кльощав и имаше лице, гладко като бебешко дупе. Изключителната младост на Кид дразнеше. Да го мами едно дете, още мокро зад ушите! Това беше унизително. Той нямаше да търпи подобно нещо.

Детето събра монетите от центъра на масата към себе си, но очите му останаха върху посивелия каубой. Пушек се виеше бавно нагоре от една цигара в ъгъла на устата на Кид. Една изцапана от пот шапка със сребърна кордела, беше ниско нахлупена над челото му, скривайки очите.

— Аз не мамя — каза Кид. — Тъй като съм в добро настроение, ще приема едно извинение за обидата. Ако приемем, че ти си достатъчно мъж, за да можеш да изтърпиш големите си загуби.

— Защо ти…

Каубоят скочи от стола си и се пресегна за пистолета. Той спря, когато върховете на пръстите му докоснаха кожата на кобура и се опули, защото Кид вече държеше дулото на един Колт прицелено в корема му. Детето беше бързо. Даже много бързо. Каубоят преглътна трудно. Капки пот се появиха по горната му устна. Все така бавно, той отдръпна ръката от страната си.

— Аз чакам за това извинение — каза Кид.

— Предполагам, че лошият ми късмет ме вкара вътре — съгласи се каубоят.

Устната на Детето се изви в подобие на усмивка.

— Късметът е такъв понякога. — Детето прибра пистолета в кобура си и се пресегна за уискито пред себе си. Имаше едно леко движение от страна на каубоя и Детето каза:

— Недей.

Каубоят замръзна.

— Ти си мислиш, че ще можеш да си измъкнеш пищова по-бързо от мен? — Очите на Детето оставиха каубоя и се върнаха към купчината монети върху масата, сякаш каубоят не стоеше срещу него, чакайки шанс да го застреля. — Аз не бих се басирал за това. Твоят късмет не е много добър напоследък.

Ясно беше, че каубоят искаше да извади пистолета си. И също толкова ясно, че Кид не се тревожеше, особено, от тази възможност. Детето продължи да държи чашата с уиски в ръката, с която използваше оръжието, докато другата му ръка шаваше сред монетите на масата. Можеше ли при тези обстоятелства, Детето наистина да го победи при изваждането на оръжията?

Мъжете в салона останаха тихи, изчаквайки да видят дали каубоят ще отговори на блъфа на Детето.

— Какво става тук? Всичко наред ли е, Дете? — Високият мъж, застанал до летящата врата на салона, учудващо приличаше на Детето, имайки същата гарвановочерна коса и сини очи. Но мъжът беше едно пораснало копие на момчето. Той имаше широки рамене и тесни бедра, гласът му бе с една октава по-нисък и силната му челюст бе засенчена от еднодневна брада.

— Няма проблеми, чичо Буут. Всичко е наред — отговори Детето.

Каубоят приветства прекъсването на напрежението, като отдавна изгубен брат.

— Само една разлика в мненията — каза той на високия мъж. Сега, когато Детето получи подкрепление, той можеше да се оттегли, без да загуби гордостта си. И така, каубоят се обърна и се насочи към бара, където стоеше неговият приятел.

— Ти знаеш ли, кого нарече лъжец? — изсъска приятелят му. — Това беше Кид Калуун. Бърз като смазана светкавица. Никога не е убивал човек, на това е само въпрос на време. Винаги има много пари за харчене, но никой не знае откъде ги взима! Казва, че притежава една мина долу на юг, но е достатъчно да погледнеш ръцете му, за да разбереш, че изобщо не работи. Има някои, които казват, че Калуунови — Детето и чичо му — ограбват дилижанси, оттук до Тексас. Но със сигурност никой досега не е могъл да ги сгащи. Ти имаше дяволски късмет, че се отърва с цяла кожа!

Каубоят си поръча едно уиски и го гаврътна на един дъх. Значи бе имал повече късмет, отколкото мислеше.

— Време е да си ходим, Кид — каза мъжът на вратата. — Събирай си печалбата, аз ще те чакам в хотела.

Детето кимна в знак на съгласие. Той довърши уискито си и пусна бавно монетите от масата в джоба на коженото си сако, сякаш не бързаше да си тръгва. След това се изправи и стигна до вратата. Отначало, ръцете му се люлееха свободно отстрани. Мъжете в салона се размърдаха неловко, когато на половината път до вратата, той бавно ги сви в юмруци.