Джоан Джонсън - Кид

Анабет потръпна от гъделичкащото докосване. Гледаше Уолф с разтревожен поглед. Той никога не бе я докосвал по този начин. Тя се чувстваше объркана и несигурна за това, какво искаше той от нея. Положително, не да се сношават. Но не знаеше как по друг начин да си обясни странното поведение на Уолф.

Неговите очи имаха тежки клепачи, устните му бяха пълни и челюстта здрава. Всеки мускул по тялото му изглеждаше напрегнат. Пулсът на шията му биеше бързо. Анабет се пресегна, за да го докосне и той фактически се отдръпна от нея.

Внезапно Уолф се изправи на крака и закрачи напред-назад пред нея. Тя скочи срещу него с юмруци на кръста си.

— Какво става с теб? — попита тя. — Какво искаш от мен?

— Каквото един мъж желае от една жена — отговори той с нисък, гърлен глас. — Да те прегърна. Да легна с теб.

Анабет си пое бързо въздух. Тя никога не бе мислила за Уолф, като за мъж с присъщите му желания. Очите й се сведоха към земята. Голите й пръсти чертаеха мокри следи върху скалата. Погледна с любопитство отново към Уолф. Може би щеше да почувства нещо към него, ако го оставеше да я докосне. Може би всичко, което беше необходимо, за да се събуди женската й природа, бе да го остави да я люби.

— Много добре — каза тя накрая.

Уолф я гледаше подозрително, сякаш очакваше от нея да му скрои някакъв номер, както в езерото. Накрая пристъпи достатъчно близо, за да плъзне една ръка около кръста й. Бавно, уверено, той я привлече в прегръдката си.

Анабет почувства потръпването на Уолф, когато телата им се допряха. Неговата плът се усещаше гореща до нейната. Тя колебливо отпусна бузата си на рамото му. Неговото тяло имаше определена миризма, един мускусен аромат, който тя намираше за приятен, защото го свързваше с момчето, израснало като неин приятел.

Анабет проследи с пръсти ключицата му и вдлъбнатината над нея. Очите й се разшириха от изненада, когато почувства как тялото му се стяга под пръстите й.

Ръката на Уолф напусна нейното рамо и се плъзна по косата й, по целия път надолу до бедрата. Това беше приятно. Успокояващо.

— Направи го отново — прошепна тя.

Той направи така, както тя помоли, после плъзна ръка под косата й и погали целия й гръб, от вдлъбнатината на бутовете й по гръбначния стълб, докато накрая постави дланта си върху тила й.

Анабет потръпна.

— Не спирай.

Дланта на Уолф премина отново по дължината й и Анабет не можа да се въздържи от тихия звук на удоволствие, който излезе от устните й. Тя се разочарова, когато Уолф постави двете си ръце на ханшовете й и я отблъсна.

— Защо спря? — попита тя. — Това беше приятно. Ще го направиш ли отново?

Той рязко се обърна с гръб към нея.

— Какво не е наред? — Тя се пресегна, за да докосне рамото му, но той се отдръпна от нея.

— Ти не ме искаш — каза Уолф с обиден глас.

— Какво?

Той се обърна, за да я погледне и тя видя разочарованието в тъмните му очи.

— Аз не откривам женската страст, когато гледам в очите ти.

— Какво? — Тя знаеше от известно време, че не реагира така към един мъж, както другите жени, но все пак беше шокиращо да го чуе от Уолф.

— Ти не ме желаеш.

Той изглеждаше толкова нещастен, че за момент Анабет се изкуши да излъже. Обаче срещна неговия изпитателен поглед и разбра, че той щеше да разбере истината в очите й.

— Не! — призна тя. — Не те желая.

Устните му се стиснаха от неудоволствие. Гневът й се събуди.

— Искаше да излъжа ли?

— Не. Истината винаги е съществувала между нас. И така, ще ти кажа нещо. Аз те искам за моя жена. И ще те имам.

— Но това е смешно. Аз не те желая! Аз не мога…

— Достатъчно! — Гласът му беше остър. — Няма какво повече да говорим сега.

Анабет се ядоса.

— Ние ще говорим за това точно сега! Аз не мисля…

— Алооооо! Аннабеееет. Къде сииии?

Анабет се завъртя при звука от гласа на чичо й, ехтящ в долината.

— Това е чичо Буут! Ти по-добре си върви сега. Аз…

Когато отново се обърна, Уолф си беше отишъл. Изчезнал, сякаш никога не е бил тук. Това бе нещо, което всеки апах научаваше още от рождението си, както го правят преследваните зверове, защото да се движиш бързо и тихо представляваше разликата между живота и смъртта. Уолф научи Анабет как се прави това, въпреки че тя не бе толкова добра като него в това изкуство.

Когато тя отпусна връвта на набедреника и го остави да падне върху скалата под нея, усети едно чувство на удовлетворение от това, че нещата останаха незавършени. Обу си дълги гащи, чорапи, риза, джинси и ботуши, припомняйки си през цялото време погледа върху лицето на Уолф, преди той да я напусне. Неговата твърдост и решителност бяха много обезпокоителни.