Сюзън Джонсън - Грехопадение

Вила в околностите на Париж

Март, 1825 г.

— Одил е твърде млада и откакто почина Жулом, много уязвима — отбеляза Тео с тъга, след като прочете писмото, с което дъщеря им съобщаваше за новата си любов. — А Ланжелие е цели двадесет години по-стар от нея.

После отмести посърналия си поглед от Сена, която се виждаше през прозореца.

— И освен това е голям комарджия.

— Не знам дали е уместно да го споменавам, но Ланжелие има метреса някъде в Маре — отбеляза нехайно синът им и вдигна дългите си крака от облегалката на дивана, за да се намести по-удобно. Предишната безсънна нощ започваше да си казва думата.

— Дили трябва да проумее, че чарът и театралната му слабост да рецитира Гьоте само прикриват неговата елементарност.

— Знаеш какво означава за нея поезията — измърмори Тео и смръщи изящните си вежди. — Този мъж съвсем й е завъртял главата.

— Да се надяваме, че мерзавецът се е задоволил само с това — изръмжа Андре Дюра и снажната му фигура се очерта на фона на притъмнялото небе. — Макар че не ми се вярва, като знам що за хищник е.

— Особено ако му падне някоя красива млада вдовица — подхвърли саркастично Паша.

— И то богата млада вдовица — отбеляза през зъби Дюра. — Май е време да поговоря с него.

— Ще дойда с теб — въодушевено предложи Паша, свали крака от дивана, седна и прокара пръсти през гъстата си черна коса, след което се протегна лениво. — Дочувам, че бил добър с рапирата — измърмори той с опасен блясък в погледа. — Папа, нека ти стана секундант! Или пък ти на мен. Това ще сложи край на домогванията му към Дили.

— За Бога — възкликна Тео, — не са нужни чак толкова драстични мерки. Не може ли просто да поговорите с него по мъжки? Сигурна съм, че Одил не е най-сериозният флирт, който върти в момента.

Паша обаче знаеше по-добре, защото познаваше Филип Ланжелие. Заедно играеха комар и от време на време се засичаха по сексуални оргии като онази от миналата нощ. На този човек със сигурност му трябваха пари.

— Вероятно един разговор ще свърши работа — каза обаче той, тъй като нямаше желание да тревожи майка си. — Папа, мисля, че знам къде можем да го открием. Не ни чакай! — Дюра пристъпи да целуне Тео за довиждане.

— Добре — отвърна тя и се надигна от креслото. — Но ще спя по-спокойно, ако съм в Париж.

Когато чуеше този тон, Дюра предпочиташе да не спори, обаче сега беше непреклонен.

— Не можеш да дойдеш с нас при Ланжелие.

— Защото ще си приказвате по мъжки и току-виж ми пламнали ушите?

Дюра погледна сина си. Паша се засмя.

— Ще го уплашим до смърт, мамо. Гледката няма да е приятна.

— Само без насилие! Макар че — устните на Тео се извиха в усмивка, — едно сплашване сигурно ще свърши добра работа.

Нещата обаче се развиха по друг начин. Когато бащата и синът влязоха в апартамента на Ланжелие през незаключената врата, го намериха мъртъв.

Красивата му метреса беше гола, а все още топлото му тяло лежеше сред локва кръв.

— Някакъв с брадва. — Изрече го спокойно и отметна една къдрица с цвят на мед отчелото си. — Как да стъпя в тази кръв! — Очевидно не я беше толкова грижа, че е гола или че любовникът й е убит, колкото да не си изцапа краката. — Бихте ли ми помогнали?

Паша прояви най-голямо усърдие — тя наистина беше зашеметяващо красива.

— Благодаря — промълви момичето и го погледна с бляскавите си виолетови очи, докато той я настаняваше в съседната стая. — Какво да правя сега?

Паша изобщо не се замисли, поколеба или усъмни:

— Нека ви помогна!

— Ще съм ви признателна до гроб!

Беатрикс Гросвенър възнамеряваше светкавично да изчезне от апартамента на Ланжелие и затова дари с усмивка красивия млад мъж, който я разглеждаше с интерес.

— Мисля, че е най-добре да се махаме, преди да са дошли властите — заяви Дюра след кратък оглед на апартамента.

— Бихте ли желали да ви наметна с палтото си? — Въпросът на Паша бе толкова естествен, все едно ненадейно бе захладняло.

— Предпочитам да се облека — Беатрикс вдигна разперени пръсти, — само за пет минути! — С тези думи се обърна и изчезна в тоалетната стая.

Извади малкия си куфар, намери бързо ключа във вътрешния джоб на сакото на Ланжелие и започна да събира принадлежностите си. Действаше бързо, съсредоточена само върху настоящия момент, без да позволява на съзнанието си да се отнася към кратката кървава саморазправа, застигнала този, който я държеше тук против волята й. Опитваше се да прогони от мислите си жестокото убийство, писъците на Ланжелие и леденото хладнокръвие на убиеца. В крайна сметка инстинктът й за оцеляване надделя. Дрехите… Малкото лични вещи… Очакваше я завръщане вкъщи след четири дълги седмици затвор.