Сюзън Джонсън: Грехопадение

— Кажи сега какво искаш — изрече той с нисък глас — и ще ти кажа какво искам аз.

— Недей… Моля те! Правиш грешка! — Опита се да отблъсне смазващата я тежест. — Ужасна грешка!

— Au contraire [1] Точно обратното (фр.) — Б. пр. , имам чувството, че изобщо не греша — прошепна Паша и раздвижи тялото си бавно й сладостно.

Ерекцията му бе впечатляваща и тя усети, че я залива горещина. Подобна непочтителност трябваше да я обиди и разгневи, но вместо това, когато се приведе да докосне с устни нейните, почувства ниско в стомаха си неочаквано сладко удоволствие. Тя обаче го заудря по гърдите и неистово изкрещя:

— Не!

Ръцете му се сключиха около нейните и я притиснаха. Беатрикс продължаваше да се съпротивлява на омаята, която не бе изпитвала от години. Не е възможно да се случва с мен, помисли си тя, ужасена и отвратена от срамната реакция на тялото си. Изведнъж я заля вълна на угризения и самосъжаление. Тогава се нахвърли върху Паша с цялата си тежест, ритайки го, където свари. Той се сгърчи от болка и се отдръпна.

— Без синини, скъпа!

— Не ме наричай скъпа! — Беше се изчервила и трепереше.

След толкова плътски удоволствия с парижки красавици Паша лесно разпозна възбудата й, независимо дали мадмоазел бе склонна да го признае. Затова вдигна ръце в знак на помирение.

— Не искам да ти причинявам болка.

— Точно това ме безпокои най-много — прошепна тя. Притискаше се в оградата като някакво изгубено хлапе. Тази уязвимост изведнъж го обезоръжи и той се обърна към нея като към изплашено дете:

— Искаш ли да влезем вътре. Топло е и има храна.

Когато го погледна, луната озари златната й коса с лъчист ореол, който й придаде искряща невинност. В дълбините на широко разтворените й очи бушуваше океан от несигурност. Накрая тихо изрече:

— Наистина съм гладна.

— Хайде тогава да хапнем!

— Обаче само това!

— Никой няма да ти направи нещо, което ти самата не искаш.

— И все пак имам нужда от част от парите ти. — Беше се предала на умората и вярата я беше напуснала, но трябваше да изясни позицията си. Събитията от последните няколко часа я бяха объркали твърде много, за да загърби практичността.

— Разбрах.

— Ще ги върна… когато мога…

— Ако желаеш. — Той вдигна рамене. — Няколко хиляди не са проблем за мен. Искаш ли да взема куфара? Или предпочиташ да си го носиш сама? А може би да го оставим тук, за да можеш по-късно бързо да избягаш.

Досега не беше виждал усмивката й. Тя го порази.

— Мъжете, който живеят в такива къщи, обикновено са егоисти.

— Знам. Те са ми приятели. Но не ме мисли за светец. Ще сбъркаш.

— Разбрано, мосю Дюра.

— Паша.

Тя замълча, след което изрече «Паша» така нежно, че той трябваше да си припомни, че има чест.

Все пак отнесе куфара й вътре, но тя предпочете да го остави в трапезарията.

Тъй като трапезариите бяха няколко, остави избора на нея, въпреки първоначалния си импулс да я отведе направо в малката стаичка за закуска в дъното.

Навярно някога обаче душите им са били сродни, защото тя също предпочете нея. Заради рисунките на птици и пеперуди, както му обясни. Заради меките възглавници на канапето под прозореца, помисли си той, и заради уединеността.

Икономът и цялата прислуга бяха разбудени, за да изяви мадмоазел предпочитанията си към храната. Те се оказаха съвсем семпли, затова, за разведряване, Паша поръча специалното ягодово суфле.

— И шампанско — добави той, — ако мадмоазел е съгласна.

Потънала в меките възглавници на фотьойла край набързо стъкнатия в камината огън и запалените свещи, придаващи вълшебство на птиците и пеперудите по стените, мадмоазел се усмихна и кимна в знак на съгласие.

Усмивката й бе добър знак за бъдещо приятелство, реши Паша и се приближи към нея.

Слугите се бяха оттеглили, отблясъците на огъня придаваха допълнително очарование към и без друго забележителния чар на мадмоазел, а мирът беше възстановен. Вечерта можеше да се окаже приятна.

— Хладно е за май, нали? — отбеляза Паша и се отпусна в стола срещу нея.

— Искам да ти обясня за парите — пренебрегна тя любезниченето му с възстановено от спокойната обстановка самообладание. — Не съм такава, за каквато ме мислиш.

— И не се казваш Симон Кроа — вметна той с усмивка.

— Не.

— А как?

— Не мисля, че искам да разкривам името си.

— Както решиш.

Интонацията му бе изпълнена с мекота и самочувствие.

— Така или иначе, няма да ми повярваш. Както и за останалото.