Сюзън Джонсън: Грехопадение

След като събра нещата си, тя се облече бързо и започна да търси пари, надявайки се, че все пак Ланжелие е скрил нещо някъде, макар че непрекъснато губеше огромни суми на карти. Прерови едно след друго чекмеджетата. Усещаше как я обхваща паника. Отчаяно се нуждаеше от пари, за да се прибере.

Проклинаше полугласно вероломството на този мъж и собствената си наивност. Да ми е обица на ухото, гневно си помисли тя на път към следващото бюро. Отвори поредното чекмедже. Никога вече нямаше да бъде толкова лековерна! Малко по-късно, с изпотено лице и сърце, което биеше така, сякаш беше пробягала десет мили, откри единствения таен резерв на Ланжелие, заровен под мръсните му копринени шалове. Петстотин франка. Едва се сдържа да не се разплаче. Изобщо нямаше да й стигнат, за да се върне у дома в Англия.

За миг се зачуди дали да не поиска заем от тези непознати, но веднага отхвърли идеята, защото така щеше да изложи на показ явната си безпомощност. Вече нямаше капка доверие на никой мъж в Париж. Пое си дълбоко въздух и оправи полите на роклята си. Нима изобщо имаше значение как изглежда една толкова самотна и бедна жена, помисли си тя и леко се усмихна. Макар че, хрумна й със същата последователна прагматичност, която й бе помогнала да оцелее в плена на Ланжелие, всъщност може би имаше значение как изглежда.

Един бърз поглед в огледалото я увери, че е прекрасна. Прехапа устните си, за да освежи цвета им, изрепетира мила подкупваща усмивка и набързо прехвърли възможностите, с които разполагаше — дали ще е по-полезно да излъже, или да каже истината. След което грабна куфара си и отвори вратата. Щеше да направи всичко необходимо, за да се прибере у дома.

— Разрешете да ви помогна — Паша посегна към багажа й и за миг се зачуди дали Ланжелие не си беше взел за любовница някаква безработна гувернантка. Сивата й копринена рокля беше толкова демоде, че никоя уважаваща себе си куртизанка не би си позволила да се появи в подобно облекло.

— Да слезем по задното стълбище — кимна Дюра. — Не е нужно да привличаме вниманието.

— Ланжелие имаше колкото искаш врагове — отбеляза Беатрикс. — Спеше със зареден пистолет под възглавницата. Списъкът на заподозрените ще е доста дълъг. — Говореше съвсем безстрастно и собственият й глас й се струваше необичайно чужд, сякаш наблюдаваше отдалеч някоя актриса на сцената.

— Дължеше пари на доста хора — добави Паша, — някои от които направо отблъскващи.

— Този, който го уби, беше с вид на главорез.

— Имали сте късмет, че не сте пострадали.

— Беше абсолютен професионалист. Поръчката му не включвала жена, така каза, след като разби черепа на Ланжелие с брадвата. Много съм му благодарна.

Аз също, помисли си Паша.

— Учудвам се, че Ланжелие доживя и толкова — констатира съвсем откровено Дюра, докато държеше отворена вратата към стълбището. Гледката на смъртта не му бе непозната след годините войни в служба на Франция. — Подай ръка на дамата — нареди той на сина си, — аз само ще погледна дали в апартамента няма някакви улики срещу нас и веднага идвам.

Луксозна карета, отбеляза мислено Беатрикс, щом слязоха на улицата, с достолепен в светлозелената си ливрея кочияш. Несъмнено важни клечки. Ако успееше да докопа съвсем нищожна част от богатството им, щеше да си купи билет до Кале и оттам до вкъщи.

След като й помогна да се качи, Паша подаде куфара й на кочияша и надникна.

— Изпращам каретата зад ъгъла, за да не се набива на очи. Имате ли нещо против да ви оставя за няколко минути сама?

— Разбира се, че не! — Беатрикс беше заета единствено с мисълта как да избяга и щом той затвори вратата, съзнанието й трескаво заработи. Дали някъде тук имаше пари? Кога късметът й най-накрая ще се усмихне след месеците нещастие? Щом каретата потегли, моментално започна да претърсва.

Така я завари и Паша — на колене, отворила едно от отделенията под седалката.

— Да помогна с нещо? — попита той вежливо, без капка изненада от поведението на дамата. Любовницата на Ланжелие трябваше да му е лика-прилика.

— Търсех нещо да наметна, защото ми захладня — отвърна притворно Беатрикс.

— Позволете! — Паша свали палтото си и й го подаде.

Намествайки се с възможно най-голямо достойнство, доколкото й позволяваха неловките обстоятелства, Беатрикс се наметна с палтото на сиво райе, а след миг, когато Паша седна до нея, почувства и топлината на тялото му. Купето беше тясно и не позволяваше свободни движения. Изгаряше я прилепналото до нея мускулесто бедро, коприненият ръкав, силното излъчване. Беше много едър. Когато баща му — приликата им беше очевидна — седна срещу тях, купето съвсем се смали, а усещането за мъжка сила стана още по-наситено.